Ю Несбьо - Червеношийката

— Изглеждаш чудесно в костюм, Хари!

Комплиментът дойде от Линда. Едва я разпозна: пред него стоеше жена в прилепнала по тялото рокля, която подчертаваше колкото излишните килограми, толкова и женствените й форми. Носеше табла с оранжеви напитки и предложи на Хари.

— Ъъъ… не, благодаря Линда.

— Не бъди толкова пасивен, Хари. На купон сме!

„Toninght we’re gonna party like it’s nineteen-ninety-nine“ пискаше Принс. Елен се наведе напред от шофьорската седалка и намали звука.

Том Валер я изгледа накриво.

— Стори ми се малко силно — усмихна се пресилено тя. И си помисли, че остават само три седмици, докато полицаят от Стайншер ще заеме мястото му, и повече няма да й се налага да работи с Валер.

Не заради музиката. Дори не я притесняваше. И определено не беше лош полицай.

Дразнеха я разговорите по телефона. Елен Йелтен определено проявяваше разбиране към грижата за сексуалния живот, но половината обаждания бяха от жени, които както ставаше ясно от разговора, той зарязваше, или имаше намерение да зареже. Разговорите от последния вид бяха най-гнусни. С жените, които още не бе успял да вкара в леглото си. Говореше им с много особен глас и на Елен й се приискваше да извика: Не го прави! Той не ти мисли доброто! Бягай! Елен Йелтен бе великодушен човек и лесно прощаваше човешките слабости. У Том Валер тя не откриваше много слабост, но не откриваше и човечност. Просто не го харесваше.

Минаха покрай един от парковете. Валер бе получил сигнал, че някой видял в „Аладин“, персийския ресторант, тартора на пакистанската банда Аюб, когото издирваха след нападението в градината на Двореца през декември. Елен знаеше, че са закъснели, искаха само да поразпитат наоколо дали някой има представа къде е. Не очакваха отговор, но все пак щяха да ги видят, полицаите щяха да покажат, че нямат намерение да го оставят на мира.

— Почакай в колата, аз ще вляза да проверя — каза Валер.

— Добре.

Валер свали ципа на коженото си яке.

За да покаже какви мускули е напомпал във фитнес залата на полицията , помисли си Елен. Или достатъчно кожа от презрамките на кобура, за да разберат, че е въоръжен. Полицаите от Отдела за борба с насилието имаха постоянно разрешително за носене на оръжие, но тя знаеше, че Валер има и друго освен служебния револвер. Нещо едрокалибрено, нямаше сили да го пита какво точно. След колите любима тема за разговор на Валер бяха огнестрелните оръжия и тя всъщност предпочиташе да говорят за коли. Самата Елен не носеше оръжие. Освен когато й наредят, както при посещението на президента през есента.

Нещо изръмжа в задната част на мозъка й. Веднага обаче го заглуши дигитална бийп-бийп-версия на „Наполеон с войската си“. Звънеше мобилният телефон на Валер. Елен отвори вратата да го извика, но той вече влизаше в „Аладин“.

Седмицата течеше скучно. Откакто започна работа в полицията, Елен не помнеше да е имало по-безинтересна седмица. Тези й мисли най-вероятно се дължат на факта, че най-после се сдоби и с личен живот. За нея изведнъж вече имаше значение да се прибере преди малките часове на нощта, а съботните дежурства като тази вечер неочаквано се превърнаха в мъчение. Телефонът свиреше „Наполеон…“ за четвърти път.

Дали е някоя от зарязаните? Или от онези, на които това им предстои? Ако сега Ким я зареже… но той няма да го направи. Просто бе убедена в това.

„Наполеон с войската си“ за пети път.

След два часа дежурството й приключва и тя ще се прибере, ще си вземе душ и ще тръгне към квартирата на Ким само на пет минути бърз, възбуден ход. Тя се изкиска.

Шест пъти! Елен извади телефона, оставен под ръчната спирачка.

„Вие се свързахте с телефонния секретар на Том Валер. За жалост господин Валер не е тук. Ако желаете, оставете съобщение.“

Искаше само да се пошегува, щеше да съобщи името си след това. Но по една или друга причина не каза повече и се заслуша в пъхтенето от другата страна на линията. Може би за да се позабавлява, а може би просто бе любопитна. Във всеки случай се досети: човекът отсреща смята, че се е свързал с телефонния секретар и чака сигнала! Натисна един от бутоните. Бийп.

— Ало, обажда се Свере Улсен.

— Ей, Хари, това е…

Хари се обърна, но другите думи на Кюрт Майрик изчезнаха в бумтенето на баса, защото самозваният диджей усили музиката и тонколоните зад Хари загърмяха:

За двадесетте минути, изминали от идването му на купона, Хари вече погледна часовника два пъти и си зададе четири пъти следния въпрос. Дали убийството на алкохолизиран фронтовак е свързано с покупката на пушката „Мерклин“? Кой притежава умението да убива толкова бързо и ефективно с нож, че да го направи посред бял ден в проход към вътрешен двор в центъра на Осло? Кой е Принца? Присъдата на Мускен-младши свързана ли е по някакъв начин със случая? Какво се е случило с петия норвежки фронтовак, Гюдбран Юхансен? И защо Мускен не си е направил труда да го потърси след войната, ако Гюдбран Юхансен наистина му е спасил живота?