Ю Несбьо - Червеношийката

Мускен се усмихна накриво и кимна.

— Когато дойдох в съзнание в лазарета, отстъплението беше в разгара си. В края на лятото на 1944-а се озовах в лазарета на Синсен Скуле в Осло. После обявиха капитулацията.

— Значи не сте видели никого от другите, след като са ви ранили?

— Само Синдре. Три години след войната.

— След като сте излежали присъдата си?

— Да. Случайно се засякохме в един ресторант.

— Какво мислите за дезертьорството му?

Мускен вдигна рамене.

— Сигурно си е имал причини. Все пак той избра страна в момент, когато още не знаехме какъв ще бъде изходът. Това е по-добро от нещата, които могат да се кажат за норвежците по принцип.

— Какво имате предвид?

— През войната имаше поговорка: който не бърза да избира, винаги прави правилния избор. На Коледа през 1943-а виждахме, че нашият фронт отстъпва, но не предполагахме колко зле всъщност е било положението. Затова никой не може да обвини Синдре, че е ветропоказател. Като онези в Норвегия, които си седяха на задника през цялата война и изведнъж много се разбързаха да се запишат в Отечествения фронт през последните месеци преди края й. Наричахме ги светците на последните дни. Днес някои от тях смело изтъкват героичната подкрепа, която норвежците са оказали на правилната страна.

— Мислите ли за някого конкретно?

— Човек винаги се сеща за един или друг, окичил се с незаслужена героична слава след войната. Но това не е толкова съществено.

— Какво ще кажете за Гюдбран Юхансен, помните ли го?

— Разбира се. Той ми спаси живота в края на войната. Той…

Мускен прехапа долната си устна. Сякаш издаде нещо повече, помисли си Хари.

— Какво стана с него?

— С Гюдбран ли? Знам ли. Онази граната… в окопа бяхме Гюдбран, Халгрим Дале и аз, когато тя се търколи по леда и улучи каската на Дале. Помня само, че Гюдбран бе най-близо, когато гранатата избухна. Щом се свестих от комата, нямаше кой да ми каже какво се бе случило нито с Гюдбран, нито с Дале.

— Какво имате предвид? Изчезнали ли са?

Очите на Мускен потърсиха прозореца.

— През този ден започна масирана руска офанзива, навсякъде цареше, меко казано, хаос. Когато дойдох в съзнание, окопът, където това се случи, отдавна се бе озовал в руски ръце. Ако Гюдбран е оцелял, вероятно щеше да попадне в лазарета на полк „Нурлан“, в Северния корпус. Същото важи и за Дале, ако е бил ранен. И аз би трябвало да съм там, но се съвзех на съвсем друго място.

— Името на Гюдбран Юхансен не фигурира в Регистъра на населението. Мускен вдигна рамене.

— В такъв случай сигурно гранатата го е убила. Така си помислих тогава и аз.

— И никога не сте се опитали да го откриете?

Мускен поклати глава.

Хари потърси наоколо нещо, което да подсказва, че Мускен пие кафе в дома си — кана, чаша. Над камината имаше снимка на жена в златна рамка.

— Озлобен ли сте заради случилото се с вас и другарите ви след войната?

— Що се отнася до наказанието — не. Реалист съм. Съдебното възмездие ме застигна, защото го налагаше политическата необходимост. Загубих война. Не се оплаквам.

Едвард Мускен внезапно се засмя — звучеше като кискаща се сврака — без Хари да разбере защо. После пак стана сериозен.

— Най-много ме заболя, задето ни заклеймиха като национални предатели. Но се утешавам с мисълта, че защитавахме родината с цената на живота си.

— Политическите ви убеждения оттогава…

— Питате дали са същите и днес?

Хари кимна и Мускен се усмихна суховато.

— Не е трудно да ви отговоря, инспектор Хуле. Не. Сгреших. Съвсем просто е.

— Имали ли сте по-късно контакти с неонацистките среди?

— Опазил ме Бог — не! Преди няколко години имаше някакви мероприятия на Хоксюн и един идиот от тях ми се обади и ме попита дали искам да отида и да говоря за войната. Май се наричат „Blood and Honour“ 80 80 „Кръв и чест“ (англ.). — Б.пр. . Нещо подобно.

Мускен се наведе над масичката. В единия й ъгъл прецизно подреденият куп списания бе подравнен с ръбовете на плота.

— Какво всъщност цели ПСС този път? Да картотекира неонацистите ли? В такъв случай сте сбъркали адреса.

Хари, макар и несигурен колко информация ще разкрие, отговори пределно откровено:

— Не знаем какво целим.

— Звучи точно като онази ПСС, която познавам, да.

Пак се засмя като сврака. Звукът отекна висок и неприятен.

По-късно Хари щеше да стигне до извода, че сигурно комбинацията от този ехиден смях и факта, че не му предложиха кафе, изигра решаваща роля да зададе следващия си въпрос по следния начин: