Ю Несбьо - Червеношийката

— Ти… ти полицай ли си?

— Отива ли ми? — Принца посочи железния кръст. Майната му. И аз съм войник като теб, Улсен. Всеки кораб трябва да има плътни водонепромокаеми прегради, ако ли не — и най-малката пробойна ще го потопи във водата. Знаеш какво би означавало сега да ти издам самоличността си, нали?

Устата и гърлото на Свере пресъхнаха до степен да не може да преглъща. Премигваше, изплашен до смърт.

— Означава да не те пусна да излезеш жив от тази стая. Схващаш ли?

— Да — изскърца дрезгаво гласът на Свере. — П-парите ми…

Принца мушна ръка под коженото яке и извади пистолет.

— Не мърдай.

Отиде до леглото, седна до Свере и хванал пистолета с две ръце, го насочи към вратата.

— Това е „Глок“, най-сигурното огнестрелно оръжие на света. Вчера ми го донесоха от Германия. Фабричният му номер е пропуснат. Стойността му на улицата е около осем хиляди крони. Погледни на това като на първа вноска.

Пистолетът гръмна и Свере подскочи. Втренчи се ужасен в малката дупка високо горе на вратата. Прахът танцуваше в малката ивица слънчева светлина, проникваща през дупката като лазерен лъч и пронизваща цялата стая.

— Вземи го — Принца пусна пистолета в скута му. После стана и тръгна към вратата. — Дръж го здраво. Перфектно балансиран е, нали?

Свере неохотно хвана дръжката на оръжието. Усети полепналата от пот тениска на гърба си. На тавана има дупка. Можеше да мисли само за това. Ето, куршумът проби нова дупка, а още не са извикали майстор. После настъпи онова, което очакваше. Той затвори очи.

— Свере!

Вика сякаш се дави. Той стисна пистолета. Винаги вика така, все едно се дави. После отвори очи и видя как Принца се завъртя на забавен каданс пред вратата, как ръцете му се вдигнаха нагоре и в тях блесна черният револвер „Смит & Уесън“, който държеше.

— Свере!

От дулото изхвръкна жълта искра. Пред очите му се мярна майка му, застанала на най-долното стъпало. После куршумът го достигна, премина през челото му, излезе от задната част на главата, където отнесе със себе си и „Heil“ от татуировката „Sieg Heil“, влезе в дървената греда на стената, мина през изолацията и се спря от вътрешната страна на оцветената външна бетонна стена. Но тогава Свере Улсен бе вече мъртъв.

От отряда на местопрестъплението Хари си изпроси пластмасова чаша кафе. Сега стоеше на пътя пред малка, грозновата къща в квартал Бярке и гледаше нагоре към млад полицай: качен на стълба, опряна до стената на сградата, той отбелязваше дупката на тавана, откъдето бе минал куршумът. Вече се събираха любопитни зяпачи и от съображения за сигурност опънаха жълтите полицейски ленти около къщата. Следобедното слънце обливаше в светлина мъжа на стълбата, но постройката се намираше в падина и на мястото, където стоеше Хари, вече бе захладняло.

— Значи пристигна точно след като се е случило? — попита глас за него. Обърна се и видя Бярне Мьолер. Мьолер все по-рядко се появяваше на местопрестъпленията, но Хари бе чувал от доста хора колко добър разследващ полицай е бил. Някои подхвърляха, че е трябвало да му позволят да продължи да работи като такъв. Хари въпросително му подаде чашата с кафето, но Мьолер поклати глава.

— Да, дойдох изглежда само четири-пет минути след събитието — потвърди Хари. — Кой ти каза?

— Разбрах от централата. Позвънил се и си помолил за подкрепление непосредствено след като Валер съобщил за стрелбата.

Хари кимна към червената спортна кола, паркирана пред портата.

— Пристигнах тук и видях японската кола на Валер. Знаех, че е тръгнал насам, затова не се изненадах. Но щом излязох от колата си, чух кански вой. Първо го взех за скимтене на куче наоколо, но като тръгнах по чакълестата пътечка, разбрах, че идва от къщата, и не е куче, а човек. Не рискувах, а позвъних на най-близкото полицейско управление да пратят кола.

— Майката ли беше?

Хари кимна.

— Беше изпаднала в истинска истерия. Отне им почти половин час да я успокоят достатъчно, та да каже нещо адекватно. Сега Вебер говори с нея във всекидневната.

— Старият, чувствителен Вебер?

— Вебер е супер. Голям мърморко е на работа, но всъщност го бива да се справя с хора в такова положение.

— Знам, само се шегувам. Как го приема Валер?

Хари вдигна рамене.

— Разбирам — кимна Мьолер. — Той е юначага. Хубаво. Да влезем ли да огледаме?

— Бях вътре.

— Тогава ще ме разведеш.

Пробиха си път към втория етаж; Мьолер мънкаше поздрави към колеги, които не бе виждал отдавна.