Ю Несбьо - Червеношийката

— Охо?

— Обади ми се преди половин час и ми каза почти същото, каквото чувам от теб. Дадох му разрешение да задържи Свере Улсен за разпит.

— Гледай ти.

— Нали?

Хари не знаеше какво точно да отговори и замълча. Мьолер попита има ли какво да добави, Хари измънка „чао“ и затвори. Вторачи се през прозореца. Вече бе започнал час пик. Той си избра мъж в сиво палто и старомодна шапка и проследи с поглед бавния му ход, докато изчезна от полезрението му. Усещаше, че пулсът му се е нормализирал. Клипан в Южна Швеция. Почти забрави затова, но сега то отново се появи като парализиращ махмурлук. Почуди се дали да набере вътрешния номер на Ракел, ала се отказа на мига.

Тогава се случи нещо странно.

С най-външното си периферно зрение улови някакво движение и автоматично погледна към прозореца. Първоначално не разбра какво е, само видя, че се приближава със светкавична бързина. Отвори уста, но думата, викът или каквото и да бе онова, което умът му се опитваше да формулира, така и не успя да излезе от устните му. Чу се глухо тупване, стъклото на прозореца извибрира леко и той остана втренчен в мокро петно, където залепна сиво перце, потреперващо от пролетния вятър. Поседя малко така, после грабна якето си и изтича към асансьора.

Свере Улсен пусна радиото. Прелистваше бавно последния брой на „Жени и облекло“ на майка си и същевременно слушаше съобщението за писмените заплахи, отправени към лидерите на Държавната организация. От улука капеше непрекъснато точно над прозореца на трапезарията. Той се засмя. Звучеше като план на Рой Квинсет. Дано поне този път няма толкова много печатни грешки.

Погледна часовника. Следобед щяха да обсъждат новината край масите в „Пицарията на Херберт“. Нямаше пукнат петак, но тази седмица поправи старата прахосмукачка и се надяваше майка му да се смили и да му заеме стотачка. Дяволите да го вземат Принца! Преди цели четиринадесет дни за последно повтори, че Свере ще си получи парите „след няколко дена“. Междувременно някои от хората, на които Свере дължеше пари, започнаха да му говорят със заканителни нотки в гласа. Най-лошото — масата му в „Херберт“ бе заета от други хора. Нападението в „Дюнерите на Денис“ вече губеше актуалност.

В последно време, седейки в „Херберт“, понякога го обземаше внезапно, почти непреодолимо желание да се изправи и да извика високо, че той уби полицейската вещица на пешеходната пътека по поречието на Акершелва; че след последния му удар кръвта й изригна нагоре като гейзер; че тя умря, крещейки от болка. Не изпитваше желание за повече откровения: например не е подозирал каква точно жена убива — полицайка — или за малко да повърне при вида на кръвта.

Дяволите да го вземат Принца, през цялото време със сигурност е знаел, че тя е ченге!

Свере си заслужи четиридесетте хилядарки, никой не можеше да го отрече. Но какво му оставаше да направи? След случката Принца му забрани да му се обажда. Като вид предпазна мярка, докато нещата се поуталожат, обясни той.

Навън се чу как пантите на портата изскърцаха. Свере се изправи, изключи радиото и забърза към коридора. Качвайки се по стълбата към горния етаж, долови стъпките на майка си по чакълестата пътека. От стаята си чу как ключовете й издрънчаха в ключалката. Докато тя трополеше на долния етаж, той стоеше насред стаята и се оглеждаше в огледалото. Поглади с ръка темето си и усети как току-що поникналите косми бодат пръстите му като четка. Беше взел решение. Независимо от четиридесетте хиляди, ще си намери работа. Писна му да стои вкъщи и, честно казано, започна да му омръзва и от „другарите“ в „Херберт“. До гуша му дойде да се мъкне след хора, които не вървяха наникъде. Та в техникума той се учи да поправя електропроводи с високо напрежение и умееше да ремонтира електроуреди. Много електротехници си търсеха чираци и помощници. След няколко седмици косата му щеше да е достатъчно дълга, за да скрие татуировката „Sieg Heil“ на тила му.

Косата му, вярно. Внезапно се сети за полицая, който снощи му позвъни и го попита дали има червена коса! На сутринта Свере си мислеше, че е било само сън, но на закуска майка му все пак попита що за хора му звънят в четири през нощта.

Свере отмести поглед от огледалото и го плъзна по стените на стаята. Снимка на фюрера, концертни плакати на метълпроекта „Бюрзум“, флаг със свастика, железни кръстове и плакат с надпис „Blood & Honour“ — доста добра имитация на старите пропагандни плакати на Йозеф Гьобелс. За пръв път му хрумна, че стаята му изглежда като тийнейджърска. Ако смени флага на шведската нацистка организация „Бяла арийска съпротива“ с емблема на „Манчестър Юнайтед“, а снимката на Хайнрих Химлер с фотография на Дейвид Бекъм, мястото щеше да заприлича на стаята на четиринадесетгодишен хлапак.