Ю Несбьо - Червеношийката

— Само ми се струва адски странно — отговори Хари и се извърна. — Това е всичко.

— Достатъчно, Хари! Не знам за какво си тръгнал след Валер насам, ако си имал подозрения, че ще се случи нещо такова. Не искам обаче да чувам повече такива приказки. Не желая изобщо да чувам от теб и една лоша дума повече, която да вменява на някого каквото и да е. Ясно?

Хари погледна жълтата къща на семейство Улсен: малка, без висока ограда като останалите къщи по утихналата в следобедна дрямка улица.

В сравнение с другите къщи грозноватият, покрит с изрисуван бетон дом изглеждаше незащитен. Сякаш изолиран от съседските сгради. Разнасяше се кисела миризма на изгорена шума, а вятърът донасяше и пак отнасяше далечния, металически глас на говорителя от хиподрума в квартал Бярке.

Хари вдигна рамене:

— Съжалявам. Аз… знаеш.

Мьолер сложи ръка на рамото му.

— Тя бе най-добрата. Знам, Хари.

Старецът четеше вестник „Афтенпостен“. Тъкмо разглеждаше залозите за конните надбягвания и забеляза сервитьорката, застанала до масата му.

— Здравейте — поздрави тя и сложи пред него половинлитровата чаша. Както винаги, той не отговори, само я изгледа, докато тя броеше дребните му пари. Възрастта й не можеше да се определи, но той предположи, че е между тридесет и пет и четиридесетгодишна. Съдейки по вида й, животът й е толкова труден, колкото и на клиентите, които обслужваше. Но имаше хубава усмивка. Явно умее да понася несгодите. Тя изчезна и той отпи от бирата си, обхождайки с поглед заведението.

Погледна часовника. После стана, отиде до телефонния автомат във вътрешността на ресторанта, пъхна три крони, набра номера и зачака. След три позвънявания някой вдигна слушалката и той чу гласа й:

— Да, моля.

— Сигне ли е?

— Да.

Усещаше страха в гласа й — тя знаеше кой се обажда. Правеше го за седми път, затова вероятно бе разбрала схемата му и очакваше той да позвъни днес.

— Даниел се обажда.

— Кой сте вие? Какво искате? — Дишането й се учести.

— Казах, че се обажда Даниел. Искам само да чуя как повтаряш онова, което каза онзи път. Помниш ли го?

— Моля ви да престанете. Даниел е мъртъв.

— Вярна и в смъртта, Сигне. Не до смъртта, а и в нея.

— Ще съобщя в полицията.

Той затвори. После си взе шапката и палтото и бавно излезе на слънце. На възвишението Санкт Ханс първите пъпки вече се разпукваха. Сега беше както преди.

Смехът на Ракел се смесваше с постоянния шум от гласове, прибори и сновящи насам-натам келнери в претъпкания ресторант.

— … и аз почти се изплаших, като видях, че на телефонния ми секретар има ново съобщение — обясняваше Хари. — Нали знаеш, онова малко мигащо око. А после прозвуча заповедническият ти глас и изпълни стаята.

Той нарочно удебели гласа си:

— Обажда се Ракел. „Динър“, петък, осем часа. Не забравяй: хубав костюм и портфейл. Взе акъла на Хелге, наложи се да й давам на два пъти просо, та да се успокои.

— Не съм казала такова нещо! — запротестира тя, като едва си поемаше дъх от смях.

— Или нещо подобно.

— Не! А и вината е твоя. Какво послание си записал на телефонния си секретар?

Тя също се опита да удебели гласа си:

— Хуле. Слушам ви. Та това е толкова… толкова…

— Типично за Хари?

— Именно!

Вечерята бе перфектна, вечерта — също и сега идва моментът да я опропастя, помисли си Хари.

— Майрик ме командирова в Швеция на разузнавателна мисия — той заопипва чашата с минерална вода. — За шест месеца. Тръгвам през почивните дни.

— О.

Той се озадачи, защото не забеляза никаква реакция по лицето й.

— Днес се обадих на Сьос и на баща ми и им съобщих за командировката — продължи той. — Баща ми се оказа необичайно разговорлив. Дори ми пожела късмет.

— Хубаво — усмихна се бързо тя и изведнъж се престори на заета с менюто с десертите. — На Олег ще му бъде мъчно за теб — добави тихо тя.

Погледна я, но не успя да улови погледа й.

— Ами на теб? — попита той.

По лицето й се изписа горчива усмивка.

— Предлагат „Бананов сплит по сечуански“ — съобщи тя.

— Поръчай два.

— И на мен ще ми липсваш — отвърна тя и се загледа в следващата страница от менюто.

— Колко?

Тя повдигна рамене.

Той повтори въпроса. И видя как тя си пое дълбоко въздух, понечи да заговори, но въздъхна и започна отначало. Накрая все пак обясни: