Ю Несбьо - Прилепът

— Господин Хоули, идвам от името на хотелската управа.

Хари се обърна. Пред него стояха двама мъже в костюми. Намираха се на почтително разстояние от леглото, но изглеждаха непоколебими. Единият беше снощният рецепционист. Другият продължи:

— Нарушихте правилника за вътрешния ред в хотела и колкото и да ми е неприятно, се налага да ви помоля възможно най-бързо да уредите сметката си и да напуснете хотела, господин Хоули.

— Вътрешен ред? — На Хари му се повръщаше.

Единият костюмар се прокашля.

— Отвели сте в стаята си жена, която подозираме в… в проституция. После сте събудили почти целия етаж с шумен скандал. Нашият хотел се ползва с авторитет и сме длъжни да го пазим от посегателства върху доброто му име. Сигурно разбирате, господин Хоули.

В отговор Хари изсумтя и им обърна гръб.

— Не се тревожете, представители на хотелската управа. И без това днес си тръгвам. Оставете ме да се наспя и ще освободя стаята.

— Вече отдавна трябваше да сте я напуснали.

Хари присви очи срещу часовника. Два и петнайсет.

— Опитахме се да ви събудим.

— Самолетът ми… — Хари се опита да стъпи върху пода.

След два неуспешни опита най-после усети твърда повърхност под стъпалата си и стана. Съвсем забрави, че е гол. Рецепционистът и консиержът се отдръпнаха шокирани. Зави му се свят, таванът се завъртя пред очите му и Хари се принуди да седне на леглото. После повърна.

Сервитьорът в „Бърбън енд Бийф“ погледна съчувствено клиента и отнесе чинията му с недокосната порция яйца по бенедиктински. В продължение на повече от седмица този мъж идваше в заведението да чете вестници и да закусва. Понякога изглеждаше изморен, но сервитьорът не го беше виждал толкова посърнал като днес. Освен това се появи чак в два и половина.

— Тежка нощ, сър?

Мъжът беше оставил пътнически куфар до масата. Взираше се със зачервени очи в празното пространство. Не се беше избръснал.

— Да, изкарах тежка нощ. Много… натоварена.

— Браво на вас. Нали това е смисълът да отседнеш в района на „Кингс Крос“. Ще желаете ли още нещо, сър?

— Благодаря, но е време да тръгвам към летището…

Сервитьорът се натъжи малко. Бе започнал да изпитва симпатия към спокойния норвежец — винаги идваше сам, държеше се приветливо и оставяше щедър бакшиш.

— Забелязах куфара ви. Ако това значи, че скоро няма да се видим, моля днес поръчката ви да е за сметка на заведението. Какво ще кажете все пак за един бърбън, например „Джак Даниелс“? Като за сбогом, така да се каже?

Скандинавецът го изгледа учуден. Сякаш сервитьорът току-що му бе предложил нещо, за което необяснимо защо не се бе сетил сам, но изведнъж блеснало в цялата си безспорна логичност.

— Нека бъде двоен, моля.

Джо, собственикът на „Спрингфийлд Лодж“, беше симпатичен шишко, който с дисциплина и вещина стопанисваше малкия си, поолющен хотел в „Кингс Крос“ в продължение на близо двайсет години. „Спрингфийлд Лодж“ не беше нито по-добър, нито по-лош от другите хотели от ниската ценова категория в района и Джо много рядко получаваше оплаквания от клиенти. Това се дължеше отчасти на приветливия му нрав, отчасти на политиката му да настоява гостът да огледа стаята, преди да я наеме, а при повече от една нощувка правеше отстъпка от пет долара. Третата и най-съществена причина за положителната репутация на хотела беше умението му да не допуска вътре съмнителни туристи, пияници, наркомани и проститутки.

Дори нежеланите гости не можеха да устоят на чара на Джо. Защото в „Спрингфийлд Лодж“ не посрещаха никого с мнителен поглед и не гонеха, а отпращаха посетителите с учтива усмивка и извинение: за жалост хотелът в момента е пълен, но е възможно следващата седмица някоя от предварителните резервации да бъде анулирана, затова заповядайте отново. Благодарение на отличния си нюх за хората и на способността си бързо да ги класифицира, Джо преценяваше търсещите подслон без никакво колебание и без издайническо потрепване на погледа. Затова рядко си имаше разправии със скандалджии. По изключение се случваше да сгреши в преценката на човека отсреща и това понякога му докарваше големи главоболия.

Именно въпросните заблуждения прехвърляше той в паметта си, докато се опитваше да разтълкува противоречивите сигнали, които изпращаше високият блондин. Съдейки по семплите му качествени дрехи, разполагаше с пари, но не изпитваше потребност да парадира с финансово благополучие, фактът, че е чужденец, беше голям плюс. Проблеми обикновено създаваха австралийците. Туристите с огромните раници и спалните чували по правило предвещаваха диви купони и откраднати кърпи за ръце, но господинът носеше куфар, и то куфар в съвсем прилично състояние, какъвто човек, пътуващ постоянно, не би могъл да има. Е, не се бе обръснал, но косата му изглеждаше в приемлив вид, а ноктите — чисти, изрядно поддържани. Големината на зениците също отговаряше на нормата.