Ю Несбьо - Прилепът

Теди даде знак на сервитьорката да се оттегли.

— По принцип никога не даваме на клиентите си адрес и телефонен номер на момичетата. От съображения за сигурност. Разбираш, нали?

Теди съжаляваше, че не се вслуша в първоначалния си подтик и не избегна срещата с пияния норвежец, който обещаваше да му създаде неприятности.

— Разбирам. Дай ми номера.

Теди се усмихна.

— Както казах, не даваме…

— Веднага! — Хари сграбчи реверите на лъскавото му сиво сако и дъхна в лицето му смесица от уиски и миризма на повръщано.

От тонколоните се разнесе подкупваща мелодия на цигулка.

— Ще броя до три, инспекторе. Ако не ме пуснеш, ще извикам Иван и Геоф. После те чака разходка на свеж въздух през задната врата. А оттам се спускат стълби. Двайсет стръмни циментови стъпала.

Хари се ухили иронично и стегна гушата му.

— С това ли ще ме сплашваш, проклет своднико? Я ме погледни хубаво. Толкова съм пиян, че нищо няма да усетя. В момента съм неуязвим! Геоф! Иван!

Сенките зад бара се раздвижиха. Хари се извърна и Теди рязко се отскубна от хватката му. Блъсна го и Хари политна напред. Преди да се строполи на пода, повлече стола и масата. Вместо да се изправи, остана проснат. Заливаше се от смях. Геоф и Иван притичаха и погледнаха въпросително Теди.

— Изхвърлете го през задната врата.

Полицаят беше вдигнат като парцалена кукла и метнат през рамото на черна, облечена в смокинг канара от мускули.

— Не разбирам какво ги прихваща днешните хора — промърмори Теди и приглади сакото си, по което впрочем не остана нито следа от омачкване.

Иван избърза да отвори вратата.

— С какво се е назобил този идиот? — недоумяваше Геоф. — Целият се тресе от смях.

— Ще видим докога — закани се Иван. — Остави го тук.

Геоф постави Хари на краката му. Пияният се олюля.

— Можеш ли да пазиш тайна, господине? — попита Иван със стеснителна усмивка и заби поглед в земята. — Знам, че това е най-изтърканото клише в мутренските среди, но мразя насилието.

Геоф се изкиска.

— Я стига, Геоф. Казвам истината. Попитай онези, които ме познават. „Не понася да гледа как бият някого — това ще ти кажат. — Иван се потиска от такива сцени и после не го хваща сън.“ Светът е достатъчно суров към непрокопсаниците, та да им утежняваме живота, като им трошим крайниците, нали? Затова те пускаме да си вървиш без никакви разправии. Става ли?

Хари кимна и зарови из джобовете си.

— Макар че тази вечер ти се прояви като мутра. Ти!

И бутна Хари с показалец.

— Ти! — повтори Иван и го блъсна по-силно. Полицаят залитна застрашително. — Ти!

Хари се олюля на пети и размаха ръце. И без да се обръща, се досещаше какво го чака зад гърба му. По лицето му се разля усмивка, когато замъглените му очи срещнаха очите на Иван. Хари политна и простена, приземявайки се върху стъпалата. Претърколи се до долу без звук.

Джо чу стържене по входната врата и когато видя отвън неотдавна отбилия се гост, превит одве, осъзна, че е допуснал една от редките си грешки. Отвори му. Мъжът се стовари отгоре му. Ако Джо не бе приклекнал, двамата щяха да се строполят. Съдържателят увеси ръката на госта върху рамото си и го добута до стол на рецепцията, където го огледа по-внимателно. Русият пияница не изглеждаше добре и при първото си идване, но сега вече наистина имаше плачевен вид. От тежко охлузения му разкървавен лакът висеше парче кожа, едната му буза беше подута, а носът му кървеше върху мръсните панталони. Изпод раздраната му риза се носеше страховито хриптене, докато дишаше. Е, поне дишаше.

— Какво стана? — попита Джо.

— Паднах по едни стълби. Нищо фатално. Трябва само да полежа малко.

И без да е лекар, съдейки по хрипкавото дишане, Джо предположи, че мъжът има счупено ребро. Извади антисептичен мехлем и лейкопласт, пообработи най-фрапантните рани на госта и тикна памучен тампон в кървящата ноздра. Мъжът поклати глава, когато съдържателят му поднесе болкоуспокояваща таблетка:

— Имам аналгетици в стаята.

— Трябва ти лекар. Ще…

— Никакви лекари. След два часа ще съм пушка.

— Дишането не звучи добре.

— Никога не е звучало. Астматик съм. Дай ми два часа да се съвзема и се омитам.

Джо въздъхна. Съзнаваше, че е на път да повтори неотдавнашната си грешка.

— Абсурд — възрази той. — За два часа няма да се оправиш. Пък и какво си виновен, че в Сидни е пълно със стръмни стълбища. Утре сутринта ще се отбия да проверя как си.

Придружи госта до стаята, положи го на леглото, изхлузи му обувките. На масата стояха три празни и две неразпечатани бутилки „Джим Бийм“. Заклет въздържател, Джо бе натрупал достатъчно житейски опит да се убеди, че алкохолиците са непоправими. Отвинти капачката на едната бутилка и я остави върху нощното шкафче. Като се събуди, гостът ще има нужда от нещо силно за болките.