Ю Несбьо - Прилепът

— Какво те интересува?

— Колко често е купувал Ендрю Кенсингтън и кога за последно.

Спийди се опита да си размърда мозъка. Мразеше да стои срещу огнестрелно оръжие.

— Да не носиш „бръмбар“, куко?

Ченгето се усмихна.

— Споко. Показания, изтръгнати при употреба на оръжие, нямат стойност в съда. Най-лошото, което може да ти се случи, е да те гръмна.

— Добре, добре.

Спийди започна да се поти. Премери на око разстоянието до кобура на прасеца.

— Ако онова, дето го чух, е вярно, значи Ендрю е мъртъв. Вече няма как да му навредя. Беше предпазлив, внимаваше с дозите. Купуваше два пъти седмично — всеки път по едно пакетче. Никога повече, никога по-малко.

— Когато за последно дойде тук да играе крикет, от колко време не си беше купувал?

— От три дни. Предстоеше да се зареди на следващия ден.

— Използваше ли услугите на други пласьори?

— Никога. Сигурен съм. Отношенията ни бяха станали лични — въпрос на доверие, така да се каже. Освен това се пазеше да не оскандали името си.

— Значи когато е дошъл тук, запасите му от дрога са били на привършване. Няколко дни по-късно обаче си е инжектирал свръхдоза, която вероятно е щяла да му види сметката, ако не се беше обесил. Как си го обясняваш?

— Нали лежа в болница. Сигурно е избягал заради абстиненция. Пък знае ли човек, може да е имал складирани резерви.

Ченгето въздъхна изморено.

— Прав си — и той затъкна пистолета във вътрешния джоб на якето си и посегна към чашата. — Всичко в този свят е подвластно на предположения. Защо нещата не са еднозначни? Две и две е четири и точка по въпроса. Това би улеснило живота на повечето хора, вярвай ми.

Спийди запретна крачола си, но се отказа.

— И къде е дянал спринцовката? — промърмори на себе си ченгето.

— Какво?

— На местопроизшествието не открихме спринцовка. Сигурно я е хвърлил в тоалетната. Както ти каза — предпазлив човек. Дори и пред лицето на смъртта.

— Ще ми налееш ли една чашка? — Спийди седна.

— Черният дроб си е твой — ченгето му подаде бутилката.

Хари тичаше през дима навътре в уличката. Бандата свиреше оглушително и всичко наоколо вибрираше. Носеше се кисел мирис на сяра, а облаците висяха толкова ниско, че ги докосваше с глава. През стената от шум различаваше остро скърцане, явно уловило свободна честота. Скърцане на зъби и дрънчене на вериги, които се влачеха по асфалта. Зад Хари препускаше глутница освирепели кучета.

Улицата се стесняваше все повече и повече. Накрая се наложи да тича с протегнати напред ръце, за да не се заклещи между високите червени стени. Хари вдигна глава. От прозорците горе се подаваха малки глави. Махаха със сини и зелени знаменца и пригласяха на оглушителната музика.

„This is the lucky country, this is the lucky country, we live in the lucky country!“ 19 19 This is the lucky country, this is the lucky country, we live in the lucky country (англ.). — Това е страната на късмета, това е страната на късмета, живеем в страната на късмета. Прозвището „Страната на късмета“ Австралия получава благодарение на едноименния роман на австралийския журналист, писател и обществен критик Доналд Хорн (1921-2005). Всъщност авторът не цели да възхвалява благополучието в Австралия, а да покаже, че то се дължи по-скоро на късмет, вместо на далновидна политика и стабилна икономика. Хорн критикува изолацията, тесногръдието и провинциализма на Зеления континент. Впоследствие прозвището губи негативната си отсянка. — Б.пр.

Зад гърба си Хари чуваше лай. Изкрещя и падна. За негова голяма изненада го обгърна мрак и вместо очакваната немилостива близка среща с асфалта, Хари продължи да лети надолу. Навярно бе пропаднал в яма. Или потъваше страшно бавно, или ямата беше ужасно дълбока, защото така и не стигаше дъно. Музиката постепенно заглъхна и очите му привикнаха към мрака. По стените на дупката имаше прозорци, а зад тях се виждаха хора.

„Божичко, да не би да пропадам в земните недра?“ — запита се той.

— Вие сте швед — обади се женски глас.

Хари се огледа. Светлината и музиката се завърнаха. Намираше се на открито, наоколо се спускаше нощ, някаква банда свиреше на сцената зад гърба му. Самият той стоеше с лице към магазинна витрина, зад която бяха наредени телевизионни екрани от различни марки, всеки включен на различен канал.

— Значи и вие празнувате Деня на Австралия? — попита мъжки глас на скандинавски език.

Хари се обърна. Мъж и жена му се усмихваха окуражително. Той подаде команда към устните си да отговорят на усмивката, но можеше само да се надява, че те ще се подчинят. Известно стягане на лицевите мускули показа, че все още владее тази телесна функция. Други вече се намираха извън неговия контрол. Подсъзнанието се бе вдигнало на бунт и в момента битката се водеше за зрението и слуха. Мозъкът работеше на пълни обороти, за да открие какво се случва, но се затрудняваше да обработи бомбардиращата го непрекъснато изопачена и отчасти абсурдна информация.