Ю Несбьо - Прилепът

Джоузеф се поразсърди, задето Хари отхвърли щедрото му предложение.

Хари се надигна с мъка от пейката. Опита се да възстанови бялото петно в паметта си в промеждутъка между момента, когато държеше на мушка Род Стюарт, и мига, когато двамата буквално се хвърлиха на вратовете си и си поделиха доза ЛСД. Хари не успя да си спомни какво бе породило подобна взаимна симпатия освен най-очевидната причина — „Джим Бийм“. Затова пък помнеше как цапардоса бодигарда в „Ди Олбъри“.

— Хари Хуле, ти си жалък пияница — промърмори той.

Седнаха на тревата пред беседката. Слънцето смъдеше в очите, а изпитият снощи алкохол щипеше кожата му, но иначе нямаше от какво да се оплаче. Подухваше лек бриз, двамата се изтегнаха по гръб и се загледаха как бели облачни къдели бавно се плъзгат по небето.

— Днес времето е идеално за скачане — отбеляза Джоузеф.

— Нямам никакво намерение да скачам — възрази Хари. — Ще си стоя тихо и кротко или най-много да се поразходя на пръсти.

Джоузеф примижа срещу светлината.

— Не говоря за такова скачане, а за скачане от небето. С парашут.

— Боже, да не си парашутист?

Джоузеф кимна.

Хари си заслони с длан очите и погледна към висините.

— А тези облаци не пречат ли?

— Никакъв проблем. Те са цируси, тоест перести облаци. Намират се на височина 15 000 стъпки.

— Изненадваш ме, Джоузеф. Не знам как трябва да изглежда един парашутист, но не съм си го представял като…

— Алкохолик?

— Например.

— Хехе. Това са двете страни на една монета.

— Какво имаш предвид?

— Някога бил ли си сам във въздуха, Хари? Летял ли си свободно? Скачал ли си от голяма височина, усещал ли си как въздухът горе се опитва да те задържи, да поеме тежестта ти, да погали тялото ти?

Джоузеф вече беше преполовил първата бутилка вино и в гласа му се появи топла нотка. С пламтящи очи разказа на Хари за блаженството на свободното падане.

— Отваря всичките ти сетива. Цялото ти тяло крещи, че не можеш да летиш. Нямам крила, вика ти то и се опитва да заглуши свистенето на въздуха в ушите ти. Тялото ти е убедено, че ще умре, и бие тревога — разтваря широко всичките ти сетива, за да провери дали някое няма да намери изход. Мозъкът ти се превръща в най-мощния компютър на света, регистрира всичко; кожата усеща как с губенето на височина температурата се покачва, а ушите ти — увеличаването на налягането; забелязваш всяка гънка и всеки цветови нюанс в картата под себе си. Помирисваш приближаващата се планета. И ако съумееш да изтласкаш страха от смъртта, за миг се превръщаш в собствения си ангел. Изживяваш целия си живот за четирийсет секунди.

— А ако не успея да прогоня страха?

— Не да го прогониш, да го изтласкаш встрани. Защото той ти е нужен като ясен, отчетлив тон, като студена вода по кожата. Не падането, а страхът от смъртта разтваря сетивата. Усеща се като тласък, като бесен галоп през жилите ти, когато скочиш от самолета. Все едно ти бият инжекция с адреналин. Смесва се с кръвта ти и те прави щастлив и силен. Затвориш ли очи, го виждаш като красива, отровна змия, която те гледа със змийските си очи.

— От твоите уста звучи като наркотик, Джоузеф.

— То е наркотик! — размаха бурно ръце аборигенът. — Точно това е. Иска ти се падането да трае вечно и след като посвикнеш със скоковете, ще забележиш, че с времето се пристрастяваш все повече и повече към свободното падане. Накрая започваш да се боиш да не вземеш свръхдоза — че няма да дръпнеш изтеглящото парашутче — и спираш да скачаш. Тогава си даваш сметка, че си станал зависим. Абстиненцията те разкъсва безжалостно, животът ти се струва безсмислен и тривиален и накрая се озоваваш зад пилота в малка, стара „Чесна“, на която ѝ трябва цяла вечност да набере височина от 10 000 стъпки и която въпреки това гълта всичките ти спестявания.

Джоузеф си пое въздух и затвори очи.

— Накратко, Хари, това са двете страни на една монета. Животът ти се превръща в ад, но другият вариант е още по-лош. Хе-хе.

Джоузеф се надигна на лакът и отпи стабилна глътка от бутилката.

— Аз съм птица, която вече не може да лети. Знаеш ли какво представлява емуто, Хари?

— An Australian ostrich , австралийски щраус.

— Браво на теб.

Хари затвори очи и си представи, че разговаря с Ендрю; че покойният му колега лежи до него в тревата и нарежда изречение след изречение за важни и маловажни неща.

— Знаеш ли легендата защо емуто не може да лети?

Хари поклати глава.

— Добре, слушай внимателно. Някога, в прастари времена, Ему имал крила и летял. Заедно с жена му живеели до езеро, където дъщеря им се омъжила за Ябиру, щъркела. Един ден Ябиру и невестата му излезли на риболов и уловили едра, тлъста плячка. Излапали почти всичко и в лакомията си забравили да запазят най-вкусните парчета за тъста и тъщата, както повелявал обичаят. Дъщерята занесла на родителите си остатъците от рибата и баща ѝ, Ему, се разгневил. „Аз не ви ли давам най-отбраните мръвки, когато се върна от лов?“ — попитал той, грабнал чукчето си, едно копие и литнал към Ябиру, за да му тегли един порядъчен пердах.