Ю Несбьо - Прилепът

— Въобразявам ли си, Комаре? Не забравяй, че съм под въздействието на силен халюциноген.

Футболистът тръгна в атака към наказателното поле на противниковия тим, но бързо му отнеха топката.

— Стегни се! Къде блееш!

— Пусни ме! Трябва да говоря с нея…

— Прибирай се у дома и се наспи, та да ти мине махмурлукът! Аман от пияници… Ей!

— Пусни ме, ти казвам! Приятел съм на Биргита, барманката.

— Разбрахме, но работата ни е именно да не пускаме такива като теб, русокоско.

— Ох!

— Върви си кротко, иначе ще се принудя да ти счупя рък… Ох! Боб! Боб!

— Извинявай, ама почва да ми писва да ме докосват. Чао.

— Какво има, Ники? Този ли?

— По дяволите! Нека бяга, зарежи го. Изкопчи се и ми заби един в стомаха. Подай ми ръка, ако обичаш.

— Този град съвсем се побърка. Гледа ли тазвечершните новини? Намерили още едно изнасилено и удушено момиче; в Сентениъл парк. Мисля пак да се върна в Мелбърн.

Хари се събуди с цепещо главоболие. Светлината боцкаше в очите му и едва видял, че е завит с вълнено одеяло, се наложи да се наведе над ръба. Позивите го натиснаха и съдържанието на стомаха му плисна върху каменния под. Отпусна се пак на пейката и усети смъденето на жлъчка в носа, докато си задаваше дежурния въпрос: къде се намирам, по дяволите?

Спомняше си, че последно тръгна през Грийн парк и един щъркел го изгледа обвинително. Сега лежеше в кръгла стая с пейки и няколко дървени маси. Покрай стените висяха инструменти, лопати, търмъци и маркуч, а в средата на пода имаше канал за оттичане. През мръсните малки прозорци, опасващи стаята, се процеждаше светлина, а желязна вита стълба водеше към горния етаж. Под стълбата имаше нещо, което приличаше на електрическа косачка. Стълбата се разтресе, някой си тананикаше. Спусна се мъж.

— Добро утро, братко — поздрави той, след като се приближи. — Не ставай.

Оказа се Джоузеф, сивият абориген от гарвановото племе. Развъртя кран до стената, взе маркуча и отми бълвоча на пода.

— Къде съм? — попита Хари. Все отнякъде трябваше да започне.

— В Грийн парк.

— Но…

— В беседката. Беше заспал в тревата, а се задаваше дъжд, затова те довлякох дотук.

— Но…

— Споко. Имам ключове. Това е вторият ми дом. — Джоузеф надникна през прозореца. — Днес се очертава хубав ден.

Хари го огледа. За скитник изглеждаше в много добро разположение на духа.

— С пазача се познаваме от известно време и сме сключили специална договорка — поясни Джоузеф. — Понякога си взема почивен ден, без да съобщава на службата за парковата поддръжка, и аз го отменям: събирам отпадъци, изпразвам кофи за смет, подстригвам тревата, ей такива работи. В замяна ми позволява да се подслонявам тук. Случва се да заваря и нещичко за хапване, но, уви, не и днес.

Хари се опита да измисли реплика, различна от повтореното „но“, обаче не успя и предпочете да си мълчи. Джоузеф пък беше в словоохотливо настроение:

— Да си кажа правичката, най ми допада, че от време на време съм зает. Когато човек е ангажиран, мисли за по-различни неща. Случва се да се почувствам полезен.

Джоузеф се усмихна широко и поклати глава. Хари недоумяваше как е възможно това да е същият онзи Джоузеф, който само преди броени дни седеше безпаметно пиян на пейката, глух за опитите на Хари да осъществи връзка с него.

— Като те видях вчера, не можах да повярвам, че си същият човек, който само преди няколко дни стоеше пред мен трезвен и прав и когото измуфтих за цигари — призна Джоузеф. — Вчера с теб не можеше да се общува. Хе-хе!

— Едно на нула за теб.

Джоузеф излезе и се върна с кесийка пържени картофи и кутийка кока-кола. Гледаше, докато Хари предпазливо преглъща простата, но удивително зареждаща с енергия закуска.

— Предшественикът на кока-колата бил създаден от американски аптекар, който искал да произведе средство срещу махмурлук — обясни Джоузеф. — Понеже сметнал, че опитите му са се провалили, продал рецептата за осем долара. Ако питаш мен, още не е открито по-ефикасно средство срещу препиване.

— „Джим Бийм“ — вмъкна Хари между хапките.

— Е, да, освен „Джим Бийм“, Джак, Джони и още неколцина симпатяги. Хе-хе. Как се чувстваш?

— По-добре.

Джоузеф постави две бутилки върху масата.

— Най-евтиното вино в Хънтър Вели. Хе-хе. Ще изпиеш ли една чашка с мен, бледолики?

— Много ти благодаря, Джоузеф, но червеното вино не ми е по… Нямаш ли друго? Нещо кехлибарено, например?

— Ти какво? Да не мислиш, че съм собственик на склад?