Ю Несбьо - Прилепът

Ендрю дръпна доволно от пурата.

— Да ти напомня за Адам и Ева?

Хари кимна и потвърди, че двете космогонии доста си приличат.

— Навярно хората, без значение къде живеят по земното кълбо, споделят до голяма степен еднакви виждания и въображаеми представи. Сигурно в човечеството изконно са заложени сходни вярвания, един вид въпреки различията помежду ни в харддиска ни е закодирано рано или късно да стигаме до едни и същи отговори.

— Дано да е така — Ендрю примижа зад дима. — Дано.

Към края на втората кока-кола на Хари, някъде около девет и десет, Биргита най-сетне се появи. Беше облечена в семпла бяла памучна рокля, а червената ѝ грива бе събрана във внушителна конска опашка.

— Започнах да се питам дали изобщо ще дойдеш — призна Хари.

Подхвърли го шеговито, но наистина го спохождаха такива опасения — още от мига, когато се уговориха за вечеря.

— Сериозно? — закачливо го погледна тя.

Хари предчувстваше, че му предстои страхотна вечер.

Поръчаха свинско със зелено къри, пиле с кашу, приготвено в уок, австралийско шардоне и минерална вода „Перие“.

— Да си призная, изобщо не очаквах да се натъкна на шведи на тези географски ширини.

— Защо? В Австралия живеят около деветдесет хиляди мои сънародници.

— Така ли?

— Повечето са емигрирали преди Втората световна война, но някои са напуснали Швеция през осемдесетте заради покачващата се безработица.

— А аз си мислех, че вие, шведите, започвате да тъгувате по традиционните ви кюфтенца още щом слезете от ферибота на датския бряг.

— Да не ни бъркаш с вас, норвежците? Вие сте направо безнадежден случай! Всички твои сънародници, с които се запознах тук, се разболяваха от носталгия само няколко дни след пристигането си и има-няма два месеца по-късно поемаха към родината. Не могат да дишат без пъстрите си вълнени жилетки!

— Явно Ингер е била изключение.

Биргита се умълча.

— Да.

— Знаеш ли защо беше решила да остане в Австралия?

— Вероятно по същата причина, по която са останали и повечето от нас. Идваш на почивка, влюбваш се в страната, в климата, в безгрижния живот или в някой мъж. Подаваш молба да ти удължат разрешителното за пребиваване. Скандинавките си намираме работа в баровете много лесно. И докато се усетиш, вече си свикнал с новия си дом и си се устроил прилично.

— И при теб ли така стана?

— Горе-долу.

Известно време се храниха мълчаливо. Свинското с къри беше гъсто, пикантно и вкусно.

— Какво знаеш за последното гадже на Ингер?

— Както казах, една вечер се отби в бара. Запознала се с него в Куинсленд. Май беше на остров Фрейзър. Мислех, че хипитата от неговата порода отдавна са изчезнали, но тук, в Австралия, популацията им процъфтява. Дългокоси, с плитки, обличат се в широки, пъстри одежди, носят сандали. Сякаш идват право от плажа на Удсток.

— Удсток се намира във вътрешността на страната. По-скоро Ню Йорк.

— В Удсток нямаше ли някакво езеро, където хипитата се къпели 7 7 Объркването на Биргита се дължи на факта, че легендарният фестивал „Удсток“ всъщност се провежда не в едноименното селище, а в градчето Бетъл в щата Ню Йорк. Колкото до езерото, става дума за Уайт Лейк — това име носят и селце, и езеро близо до фестивалната площ. — Б.пр. ? Или се лъжа?

Хари я погледна отблизо. Тя седеше приведена, съсредоточена върху храната. Луничките на носа ѝ образуваха гъста мрежа. Стори му се прелестна.

— Твърде млада си да знаеш такива неща.

— А ти какво — да не си престарял? — засмя се тя.

— Аз ли? Ами понякога се чувствам стар. Моята професия неминуемо състарява. Но надявам се още да не съм чак толкова обезверен и изхабен, че от време на време да не се почувствам жив.

— Ооо, горкичкият…

Хари се подсмихна.

— Мисли каквото си искаш, но да знаеш: не се опитвам да събудя майчинските ти чувства, макар идеята да ми допада. Просто ти казвам самата истина.

Сервитьорът мина наблизо и Хари използва случая да поръча още една бутилка минерална вода.

— Всеки път, когато се заемеш с разплитането на убийство, то ти нанася травми. Освен това обикновено зад такива престъпления се крият повече низки страсти и преживени злочестини, отколкото тънки мотиви, както е, да речем, в романите на Агата Кристи. В зората на кариерата си се възприемах като рицар на справедливостта, но понякога се чувствам по-скоро боклукчия. Убийците по принцип са презрени типове и рядко е трудно да посочиш поне десет причини за падението им. И в крайна сметка у следователя надделява усещането за провал, задето не съсипват само своя живот, а завличат и още хора в пропастта. Сигурно и това звучи малко сантиментално…