Ю Несбьо - Прилепът

Уодкинс седеше на една от пейките на задната палуба, обхванал главата си с ръце.

— Може да е била тук — Хари плъзна поглед над водата.

Вятърът се усили и гребените на вълните се запениха в бяло.

— Ще повикам криминалните експерти. Да видим дали ще открият нещо — Уодкинс се изправи. — Това означава, че Тууомба държи и друга тайна квартира.

— Или… — подхвана Хари.

— Не си мисли глупости! Скрил я е някъде. Трябва само да я открием.

Хари седна. Вятърът рошеше игриво косата му. Либи се опита да запали нова пурета, но след няколко несполуки се отказа.

— Какво ще правим сега?

— При всички случаи трябва да слезем от яхтата — отвърна Уодкинс. — Ако се зададе с кола от пътя, ще ни види.

Станаха, щракнаха катинарите. Взел си поука, Уодкинс вдигна високо крака си, докато прескачаше котвеното въже.

Либи спря.

— Какво има? — попита Хари.

— Не разбирам от лодки, но това обичайна практика ли е?

— Кое?

— Да си спуснал котвата, при положение че яхтата е швартована и отпред, и отзад?

Спогледаха се.

— Помогни ми да изтеглим котвата — подкани го Хари.

Стрелките показваха три.

Носеха се стремително по шосето. По небето галопираха облаци. Дърветата от двете страни на платното се олюляваха, сякаш ги подканяха да продължават напред. Тревата покрай банкета бе полегнала, радиостанцията пращеше. Слънцето избледня. Над водата прехвърчаха бързи сенки.

Хари се возеше на задната седалка, но не забелязваше сигурните предвестници на задаваща се буря. Пред очите му беше само позеленялото хлъзгаво въже, което издърпаха от водата с мощни постъпателни дръпвания. Водни капчици от въжето се посипаха във водата като бляскави кристали и от дълбините се появи смътно бяло петно, което бавно се издигаше към повърхността.

Една лятна ваканция баща му го взе на гребната лодка и уловиха камбала — бяла и изумително огромна. Устата на Хари пресъхна, пръстите му се разтрепериха. Мама и баба плеснаха въодушевено с ръце, когато двамата рибари влязоха в кухнята с улова, и веднага се заеха да кормят студеното кърваво рибешко тяло с големи лъскави ножове. Цяло лято Хари сънува внушителната камбала, просната в лодката; изпъкналите ѝ очи и застиналия ѝ в шок поглед, все едно още не можеше да повярва, че умира. На следващата Коледа му сервираха няколко едри парчета рибешко месо, което потреперваше като желе. Бащата гордо разказа как двамата със сина му са уловили гигантската камбала във фиорда.

— Решихме тази Коледа да разнообразим менюто — обясни майка му.

Рибата имаше вкус на смърт и разложение. Хари стана от масата с насълзени очи, огорчен и разгневен.

А сега се возеше на задната седалка на кола, която лети по шосето. Затвори очи и видя себе си. Взира се във водата, от чиито глъбини нещо, наподобяващо медуза „лъвска грива“, се въззема все по-нагоре и по-нагоре; при всяко дръпване на котвата червените пипала се изпъваха и после се свиваха, все едно медузата плуваше. Под повърхността се разпериха ветрилообразно, сякаш в опит да прикрият голия бял труп. Котвеното въже беше омотано около шията ѝ, а безжизненото тяло се стори чуждо и непознато на Хари.

Ала когато я обърнаха по гръб, той видя погледа на онази риба от далечното лято. „Това ли е всичко? Наистина ли пътят приключва просто така? Нима животът и смъртта са толкова банални?“ — питаха обвинително смаяните изцъклени очи.

— Тя ли е? — попита Уодкинс.

Хари поклати отрицателно глава.

Уодкинс повтори въпроса. Хари забеляза зачервената, изопната кожа на раменете ѝ и тънките бели ивици от презрамките на банския.

— Изгоря — отрони изумен той. — Помоли ме да ѝ намажа гърба. Каза, че разчита на мен. Но изгоря.

Уодкинс застана пред Хари и сложи ръце на раменете му.

— Вината не е твоя. Чуваш ли? Каквото и да беше сторил, нямаше как да го избегнеш. Не си виновен.

Мракът се сгъсти и вятърът задуха на мощни пориви. Големите евкалиптови дървета се надигаха, размахваха клони и сякаш оживели от настъпващата буря, се опитваха да се откопчат от корените си, за да тръгнат по земята подобно на трифидите на Джон Уиндъм 27 27 Трифидите са измислени ходещи месоядни растения от постапокалиптичния роман „Денят на трифидите“ на американския писател фантаст Джон Уиндъм (1903-1965). — Б.пр. .

— Гущерите пеят — отрони неочаквано Хари от задната седалка; първите му думи, откакто се качиха в колата.

Уодкинс се обърна, а Либи погледна Хари в огледалото. Хари се прокашля високо.