Ю Несбьо - Прилепът

— Добре. Йонг, ти оставаш тук заедно с двамата спецполицаи в случай, че Тууомба се появи. Либи, Хари и аз потегляме незабавно към пристанището.

Уличното движение беше спокойно и новата тойота на Либи мъркаше доволно по Ню Саут Хед Роуд.

— Няма ли да повикаме подкрепление, сър? — попита Либи.

— Ако наистина е на яхтата, трима души сме напълно достатъчни — прецени Уодкинс. — Според Йонг Тууомба няма разрешително за оръжие, пък и не ми се струва да е от онези типове, които ще размахат пистолет.

— И на какво основание го твърдите, сър? — не се сдържа Хари. — На същата онази интуиция ли се осланяте, която ви подсказа да нахлуем в апартамента на Тууомба, а преди това ви подтикна да поставите радиолокатора в дамската чанта на Биргита?

— Хоули…

— Само питам, сър. Защото с оглед на вашите прогнози до момента, следва да предположим, че Тууомба ще размаха пистолет. Не че…

Хари си даде сметка колко много е повишил глас и млъкна. „Сега не бива“ — спря се той и довърши изречението си с по-нисък тон:

— Не че имам нещо против да го сварим въоръжен. Тъкмо ще ми се открие повод да го натъпча с олово.

Уодкинс предпочете да не отговаря. Продължиха да пътуват в мълчание, а той се взираше начумерено през прозореца. В огледалото за обратно виждане Хари зърна предпазливата, неразгадаема усмивка на Либи.

Стрелките показваха един и половина.

— Ето го Женския залив — посочи Либи. — Много подходящо име. Тукашният плаж е сборен пункт номер едно на гейовете за слънчеви бани.

Решиха да паркират пред оградата на пристанищния район и се спуснаха по затревена площ към лодкостоянката. От двете страни на понтонния кей се редяха нагъсто разположени мачти. До пропуска охраняваше сънлив пазач в избеляла от слънцето синя униформа. Уодкинс му показа полицейската си значка и мъжът се поободри. Обясни им къде се намира яхтата на Ван Хос.

— Има ли някой на борда? — осведоми се Хари.

— Нямам представа. Сега, през лятото, е трудно да следиш къде има хора и къде — не. От няколко дни точно на тази яхта като че ли не се е мяркал никой.

— Кога за последно видяхте собственика?

— Ако не ме лъже паметта, господин Вас Хос се отби в събота вечер. Обикновено паркира долу до брега. По-късно през нощта си тръгна.

— И оттогава никой не се е качвал на яхтата? — попита Уодкинс.

— Не и по време на моите дежурства. За щастие работим на смени.

— Сам ли дойде?

— Доколкото си спомням — да.

— Носеше ли нещо?

— Знам ли… Сигурно. Повечето не идват с празни ръце.

— Ще ни опишете ли накратко как изглежда господин Ван Хос? — поиска Хари.

Пазачът се почеса по главата.

— Трудна работа.

— Защо? — изненада се Уодкинс.

— Честно казано, на мен всички аборигени ми изглеждат еднакви — малко смутено призна човекът.

Слънцето блестеше в гладката вода на пристанището, но малко по-нататък се разбиваха големи, мощни морски вълни. Тръгнаха по плаващия кей. Бризът постепенно стана по-свеж. Разпозна яхтата по името — „Аделаида“ — и по регистрационния номер, изписан с боя отстрани. „Аделаида“ не беше сред най-големите яхти наоколо, но изглеждаше добре поддържана. Йонг обясни, че само яхти с двигатели над определен обем подлежат на регистрация. Затова разследващите извадили небивала доза късмет. Толкова голяма, че Хари се опасяваше да не са изразходили всичкия, който им се полага. При мисълта, че е възможно Биргита да се намира на борда, сърцето му се разтуптя силно и болезнено.

Уодкинс даде знак на Либи да се качи пръв. Хари свали предпазителя на пистолета и се прицели в люка към салона, докато Либи внимателно стъпваше по палубата на кърмата. Уодкинс се спъна в котвеното въже и кракът му тропна тежко върху палубата. Спряха и се ослушаха, но чуваха само вятъра и сочното подплискване на вълните в страничните бордове. И люкът към салона, и люкът към кърмовата каюта бяха заключени с катинари. Либи извади шперц и се хвана на работа. След няколко минути катинарите паднаха.

Либи отвори люка към салона и Хари се вмъкна пръв. Долу беше тъмно. Той приклекна с насочен напред пистолет. Уодкинс слезе и разтвори завесите. Помещението беше обзаведено семпло, но изискано, с махагонови мебели. Луксозни екстри липсваха. Над разгъната морска карта върху ниска масичка висеше снимка на млад боксьор.

— Биргита! — извика Хари. — Биргита!

Уодкинс докосна рамото му.

— Не е на борда — установи Либи, след като претърсиха яхтата от форпика до кърмовата каюта.