Патриция Корнуэлл - Южен кръст

— Телефоните започнаха да звънят непрестанно в минутата, когато вестниците са се озовали в ръцете на читателите — продължи Хамър. — Все пак раздвижваме инертността. А точно такава е целта ни тук.

Хамър остави телефона. Взе вестника със статията на Бразил от масичката за кафе и отново я зачете:

… През изминалата седмица тийнейджърите в нашия град са извършили поне седемнайсет коравосърдечни престъпления, сред които изнасилвания, въоръжени грабежи и жестоки побои. В единайсет от тези привидно безразборни прояви на насилие извършителите нямат навършени дори петнайсет години. Откъде се научават децата да мразят и нараняват по този начин? Не само от филмите и видеоигрите, но и един от друг. Проблем с младежките банди съществува и нека си кажем истината в очите: децата, които извършват престъпления като възрастни, вече не са деца…

— Предполагам, че популярността ми се е сринала още по-ниско — каза Хамър на Попай. — Имаш нужда от една баня. Какво ще кажеш за малко от онзи хубав крем шампоан?

Черно-бялата козина на Попай приличаше на красив смокинг, но космите й бяха съвсем къси, а бледата й нежна кожа бе много чувствителна и лесно се пресушаваше и разраняваше.

Попай обичаше, когато на всеки няколко седмици собственичката й я слагаше в мивката, пълна с топла вода, и я насапунисваше с лечебния анти себореен балсам „Нусолт“, след което внимателно стъркваше подхранващата пяна с овесени ядки и прамоксин точно в продължение на седем минути, както гласяха инструкциите. Попай обожаваше собственичката си. Сега се изправи на задните си крака и подуши коляното й.

— Струва ми се, че трябва да отложим банята, защото ще закъснея — въздъхна Хамър и се наведе към Попай. — Май не трябваше въобще да я споменавам, а?

Попай близна лицето на господарката си и изпита съжаление. Знаеше, че стопанката й не иска да си признае мъката и вината, които изпитва заради внезапната смърт на съпруга си. Не че Попай бе познавала Сет, но бе чувала името му и бе виждала негови снимки. Попай не можеше да си представи господарката й да е омъжена за мързелив, богат, дебел, хленчещ безделник, който само яде, гледа телевизия и се грижи за градината.

Попай бе доволна, че Сет го няма. Боготвореше стопанката си. Попай си мечтаеше да може да направи нещо, с което да успокои тази храбра, мила жена, която я бе спасила да не остане на улицата или да попадне в някое семейство с жестоки деца.

— Добре. — Господарката й стана. — Трябва да се приготвям.

Хамър си взе набързо душ. Уви се в халата си и влезе в дрешника, колебаейки се какво да облече. Добре разбираше значението на дрехите, колите, офис обзавеждането, бижутата и храната на деловите обеди и вечери. Някои дни изискваха перли и поли, други — строги костюми. Цветове, стилове, материи, яки и ревери, щампирани и едноцветни материи, джобове и плисета, часовници, обици, парфюми — всичко имаше значение, дори това дали ще си поръча риба или пиле.

Побутна закачалките, размишлявайки и представяйки си как ще изглежда с една или друга дреха, като се осланяше на интуицията си. Накрая се спря на тъмносин костюм с панталон с джобове и маншети. Към него подбра ниски черни кожени обувки с вързалки, колан от същата кожа и памучна риза на бяло и синьо райе с френски маншети. Изрови от кутията с бижутата си семпли златни обици и часовника си от неръждаема стомана, марка „Брайтлинг“.

Взе чифт копчета за ръкавели в златисто и синьо, които бяха принадлежали на Сет. Посуети се малко с тях, докато ги слагаше, и си спомни онези моменти, когато Сет ходеше по петите й из къщата — точно като Попай сега — и я молеше да му помогне с копчетата, реверите, подбора на подходящи чорапи или в съчетаването на дрехите в редките случаи, когато се обличаше официално.

Би изглеждало разумно да разпредели вещите на покойния си съпруг, бижута, кожени куфарчета и портфейли между синовете им, но Хамър още изпитваше неохота да го направи. Когато носеше нещо, принадлежало на Сет, тя имаше странното усещане, че той иска от нея да се държи по-мъжки, така както той не бе успял. Че той иска тя да бъде силна. Може би искаше да й помогне, защото сега вече можеше. Сет винаги бе имал добро сърце. Но бе прекарал живота си в постоянна битка с ограниченията и привилегированото си минало, разнасяйки нещастието като грип. Бе оставил Хамър материално осигурена, облекчена, огорчена, възроптала срещу терзанията, но и все още потискана от тях, както самият той бе потискан от наднормените килограми.