Патриция Корнуэлл: Южен кръст

— Имаме си план, забрави ли?

Той бе с маратонки, широк анцуг, кърпа на главата и тъмни очила. Проправи си път по тесните улички, на една пресечка разстояние от банка „Крестар“ на Патерсън авеню в Уест Енд, и забеляза малката тухлена къща на „Кенсингтън“, където нямаше нито спряна кола, нито оставен вестник, нито някакви други признаци на присъствие в дома. Спря на алеята пред вратата.

— Ако някой отвори, търсим Общинската гимназия — припомни й Смоук.

— Изгубени в космоса, нали, сладурче? — отвърна му Дивинити, като се надигна.

Тя натисна звънеца два пъти. В отговор последва само тишина. Смоук се настани на седалката до шофьора и Дивинити го закара обратно до банка „Крестар“. Небето бе ясно и съвсем бледо, движението ставаше все по-натоварено с началото на новата работна седмица, тъй като хората осъзнаваха, че им трябват пари в брой, за да платят паркинга и обяда си. Пред банкомата в момента нямаше никого и това беше добре. Смоук слезе от колата.

— Знаеш какво да правиш — каза той на Дивинити.

Тръгна към банката, а тя потегли с колата. Той се приближи до банкомата, до който можеше да се спира с кола, и застана така, че да не се вижда. Не след дълго млад мъж с хонда сивик спря пред банкомата. Смоук се зададе иззад ъгъла на банката. Вървеше съвсем бавно. Младият мъж бе зает да набира необходимите кодове и цифри на автомата и не забеляза как Смоук се приближава косо, така че да не влезе в обсега на охранителната камера.

Смоук беше толкова бърз, че обикновено жертвите му бяха прекалено шокирани, за да реагират. Той залепи латексова лента върху обектива на камерата и върху очите на мъжа. Заби дулото на своя „Глок“ в основата на гърба му.

— Не мърдай! — процеди тихо.

Мъжът не помръдна.

— Подай парите назад съвсееем бавно.

Мъжът го направи. Смоук се огледа. Друга кола завиваше откъм „Патерсън“ и идваше към банкомата. Смоук дръпна латексовата лента от камерата и изтича зад банката. Премина в спокойно бягане, сякаш е излязъл на джогинг, и зави по Либи авеню, после по „Кенсингтън“. Съвсем забави темпото си по алеята пред тухлената къща, където го чакаше Дивинити с ескорта.

— Колко гепи, скъпи? — попита тя, когато Смоук невъзмутимо се настани в колата.

— Двайсет, четиридесет, шейсет, осемдесет, сто — преброи той. — Хайде да се махаме оттук.

Джуди Хамър не можеше да повярва. Това бе едно от най-странните неща, които се бяха случвали през живота й. Двама бели расисти, наречени Буба и Смадж, се канеха да убият чернокожа жена на име Лорейн. Тя живееше до някакви стари помпи, където убийците щяха да паркират и да изчакат с изгасени двигатели и фарове. Бяха намесени и пари, навярно няколкостотин долара. Хамър крачеше нервно, а Попай я следваше по петите. Звънна телефонът.

— Госпожо началник Хамър? — Беше Уест.

— Вирджиния. Какво, за бога, беше това? — попита я Хамър. — Има ли начин да проследим откъде е било обаждането?

— Не — отвърна й Уест. — Не виждам как.

— Предполагам, че и двете сме чули едно и също.

— Още съм на клетъчния телефон — предупреди я Уест. — Не мисля, че трябва да го обсъждаме сега. Но звучеше като нещо, което трябва да приемем съвсем на сериозно.

— Напълно съм съгласна. Ще го обсъдим след представянето. Благодаря, Вирджиния. — Хамър се канеше да затвори.

— Госпожо началник? Какво се канехте да ми кажете, когато ми се обадихте първия път? — напомни й Уест.

— О, да, вярно.

Хамър трескаво се опита да си спомни защо се бе обадила на Уест, когато бе попаднала на чуждия разговор. Закрачи отново, а Попай пак я последва.

— О, спомних си. Вече получаваме отзиви за новата ни страница в Интернет — обясни Хамър, доволна. — Откакто Анди написа онази статия във вестника.

— Това ме притеснява — отвърна й Уест. — Мисля, че трябваше да направим някои превантивни промени.

— Всичко ще е наред.

— И какви са отзивите?

— Оплакват се — отговори Хамър.

— Не може да бъде!

— Не бъди цинична, Вирджиния.

— А някакви коментари по повод думите му за ескалиращата младежка престъпност . За — как го бе нарекъл — манталитета на Ричмъндските банди? За отчаяната нужда от радикални реформи в отношението на правосъдието към малолетните престъпници?

Хамър не бе пропуснала да забележи, че винаги когато станеше дума за Бразил, тонът на Уест ставаше прекалено рязък. Хамър се досещаше, че Уест е наранена. Долавяше някаква тъга и у Бразил, очите му не грееха, както обикновено, вдъхновението му, което го открояваше толкова силно от останалите, сега бе залиняло.