Патриция Корнуэлл: Южен кръст

Когато малкият Бът постъпи в първи клас, жаргонът, подигравките и обидите бяха неизменна част от действителността. Децата ги шептяха в клас, крещяха ги в училищните автобуси, драскаха ги на листчета от тетрадките си и после ги предаваха под чиновете или ги пъхаха в шкафчето на малкия Бът. Когато той пишеше името си, изписваше го Бът Флак. В дневниците учителите го вписваха Флак, Бът.

Погледнато отвсякъде, той се чувстваше ужасно, защото съучениците му измисляха все нови и нови прякори — Бут, Бът — бутчето, Бът — Път, Бът Флакона. Когато залягаше над уроците и стана отличникът на класа, започнаха да го наричат Бът Читанката, Зубрача, Бът Голямата глава.

За деветия си рожден ден Бът си пожела камуфлажна униформа и няколко играчки пистолети. По това време бе започнал да се тъпче постоянно. Прекарваше почти цялото си свободно време в горите, във въображаем лов на животни. Постепенно стана запален почитател на списания, в които имаше статии за военни, анархисти, оръжия, военни камиони, описания на сражения от Гражданската война или жени по бански. Събираше наръчници за елементарна поддръжка и ремонт на автомобили; инструменти; кабели; дреболии, необходими за оцеляване в пусти места или обитавани от мечки; риболовни принадлежности. Крадеше цигари и псуваше. Смени името си на Буба и всички започнаха да се страхуват от него.

Тази ранна понеделнишка сутрин той се връщаше с колата си от трета смяна в цигарения завод на „Филип Морис“. Беше включил и двете си радиостанции, мобилният му телефон се зареждате в извода на запалката, а от стереоуредбата звучеше диск на Ерик Клептън. Лъснатият му колт „анаконда“, 44-и калибър, от неръждаема стомана с двайсетсантиметров пълнител и мерник „Бушкел“ върху четвъртита основа беше пъхнат под седалката, така че да може да го достигне с едно движение.

Всевъзможни антени бяха закрепени върху червения му джип „Чероки“ 1990, за който Буба дори и не подозираше, че е от колите, които потребителският наръчник за употребявани автомобили препоръчваше да се избягват, нито пък че джипът е катастрофирал и е на 100000 километра повече, отколкото показва километражът. Буба нямаше причина да се съмнява в приятелчето си Джо „Смадж“ Бръфи, който му бе продал джипа миналата година само за три хиляди долара повече от препоръчваната в същия наръчник цена.

Всъщност точно със Смадж бе говорил Буба само преди няколко минути, когато се бяха преплели телефонните линии. Буба не бе чул какво си говореха двете жени, но бе разпознал „госпожо началник Хамър“ съвсем сигурно. Знаеше, че това означава нещо.

Буба бе възпитаван в духа на презвитерианската теория за предопределението. Божията воля, църковния език, тълкуванията на Библията и цветните роби на свещениците. И бе възроптал срещу всичко това. Напук на баща си, в колежа бе изучавал източни религии, но никой от подобни показни жестове не можа да изтрие догмите, запечатани в съзнанието му от ранно детство. Буба вярваше, че във всяко нещо се крие дълбок смисъл. Вярваше, че независимо от пречките и недостатъците на характера си, ако натрупа достатъчно добра карма или ако успее да постигне баланс между своите Ин и Ян, ще открие смисъла на живота си.

Така че когато чу името на началничката на полицията Хамър по клетъчния си телефон, изпита внезапен изблик на тъга, предчувствие за заплашващо го съдебно преследване, но и усещане за щастие и сила. Беше се превърнал във воин с мисия, за която винаги е бил предопределен, и всички тези чувства напираха у него, докато караше по магистралата към автосервиза на Мускрат, с надеждата той да открие защо предното му стъкло се мокри отвътре. Буба грабна микрофона на двупосочната си радиостанция и превключи на защитен канал.

— Едно вика две. — Опита се да събуди жена си Хани, докато караше по едно от четирите платна на „Саутсайд“ и навлизаше в града.

Не се чу никакъв отговор. Буба провери огледалата за обратно виждане. Зад него се преустрои кола на ричмъндската полиция. Буба намали.

— Едно вика две — опита отново.

Никакъв отговор. Някакво тъпо хлапе се опитваше да се пъхне с форд експлоръра си точно пред Буба. Той ускори.

— Едно вика две. — Буба мразеше, когато жена му не отговаря веднага.

Ченгетата още се движеха като опашка на Буба и той виждаше тъмните им очила в огледалото си. Отново намали. Нахалникът с експлоръра пак се опита да се намърда пред Буба, като този път бе включил и десния си мигач. Буба даде газ. Замисли се кое средство за свързване да използва и посегна отново към мобилния телефон. Промени решението си. Понечи да опита още веднъж да се свърже с жена си, но реши, че е безсмислено. Щом не бе отговорила първите два пъти, нямаше надежда. Майната й! Грабна микрофона на късовълновата си радиостанция, без да изпуска от поглед нито ченгетата, нито експлоръра.