Фридрих Незнански: Убийствена красота

Той прегърна Вера през раменете, заведе я при мъжа й, прегърна с другата си ръка Олег и ги поведе по пътеката към къщата, откъдето се чуваха джазова мелодия и човешки гласове.

— Скъпи мои! — тържествено произнесе Бояринов. — Скъпи мои! От вас зависи бъдещият филм. И вие знаете, по-точно трябва да знаете, макар никога да не сме работили заедно, че главното за мен е репетиционният процес. Актьорите трябва да излязат на снимачната площадка абсолютно готови, напоени отвътре с идеята на филма като гъба с вода. А за целта аз трябва да работя с всеки от вас. Ще дойде и вашият ред, Олег. И с вас ще прекарваме дни и вечери. Трябва да заредя и двама ви. За снимките са ни отпуснати само три седмици. Няма да имаме време за безкрайни дубли, разбирате ли?…

Те потънаха в тъмнината на алеята.

От колоните дънеше „Ехото на Москва“. Турецки караше колата и слушаше водещия, който разпитваше министъра на труда и социалната политика как трябва да живее по-нататък народът. Господин министърът бодро докладваше, че животът на народа непрекъснато се подобрява и ако отделни граждани не го разбират, то си е лично техен проблем. Когато Турецки виждаше този господин на екрана или чуеше гласа му по радиото, веднага си го представяше като ученик, който редовно закъснява за час и не си пише домашните. Направо виждаше как бъдещият министър гледа с честни очи в лицето даскалицата Мария Ивановна, разправя приказки от хиляда и една нощ за сляпа бабичка, която трябвало да заведе в поликлиниката, или за автомобилна катастрофа, при която той, бъдещият министър, е спасил всички, които можело да бъдат спасени, включително и безвъзвратно загиналите. Бъдещият министър баламосваше както си иска добрата и доверчива Мария Ивановна. Министърът беше запазил до ден-днешен честната си физиономия, само че в ролята на доверчивата Мария Ивановна сега се явяваше цялото население на държавата.

Турецки седеше зад волана на собственото си „Пежо“, тъй като се движеше из града не по служебни, а по много лични задачи. Наближаваше юбилеят на любимата съпруга Ирина Хенриховна. Четиридесетак. Ирина, за учудване на мъжа си, възприемаше наближаващата дата без всякаква радост, дори с нехарактерна за нея тъга. Даже се отказа да кани гости, като каза, че жените не празнуват такива дати.

И Саша реши да организира празник само за тях двамата. По-точно за тримата, защото закъде са без наследничката Ниночка? Замислено беше следното: богата маса, която ще подредят двамата с Нинуля, и не по-малко богат подарък. Саша вече беше харесал много приятен фин пръстен с малък диамант. Тъкмо купуването на подаръка бе крайната цел на това пътуване. Че какво? Не заслужаваше ли тя? И още как! Колко безсънни нощи, колко тревоги беше донесъл на Ирочка Фроловска нейният семеен живот! Нима си бе пожелала такова щастие, когато се влюби в младия, но вече много перспективен стажант Сашка Турецки? Изобщо не си е мислела нищо подобно! Влюби си и край. И досега така го обича, прощавайки му и безкрайната отдаденост на работата, и други… хм… хм… увлечения. „Тя заслужава всичкото злато на света“ — изпя Турецки и неочаквано млъкна.

Мислите за съпругата не му попречиха да забележи с тренираното си око тънка фигурка в къса бяла рокля, застанала до тротоара. Момичето отчаяно се опитваше да спре такси. Александър отбеляза стройните дълги крака, хубавото мургаво личице, късите кестеняви къдрици, тънката ръка с гривни. Ръката потрепваше като крило на ранена птица. Кой не би спрял в такава ситуация?

— Трябва да стигна до университета. Ще ме закарате ли? — попита момичето с молба в гласа, като се наведе към открехнатия прозорец.

— А пък аз си помислих, че сте тръгнали да гасите пожар. Сядайте — покани я Турецки.

— Почти познахте. — Момичето се отпусна на седалката до него и се усмихна.

На бузите й се появиха много симпатични трапчинки. Той също така си отбеляза красиво подредените бисернобели зъби.

„Ех, младост, младост — с лека тъга си помисли Турецки. — Всичко е истинско, всичко е чаровно и без всякакви усилия.“

— Какво, в университета да няма пожар? Вие от пожарната команда ли сте?

— Не, аз съм пожарът! Горя със син огън. Поправка. Преподавателят ме чака, а пък аз вися тук и никой не ми спира! Представяте ли си?

— Но някой все пак спря.

— Да, благодаря ви! Ах, аз не попитах, колко ще?…

— Смятайте, че ви е провървяло. Имате си работа с хусар, а пък хусарите не взимат пари от дамите. Още повече че ми е по път.