Фридрих Незнански - Убийствена красота

— Имаше нещо подобно…

— Не си правете труда. Аз не по-зле от вас познавам световното кино.

— Простете — смути се жената.

— Простено ви е — усмихна се Бояринов. — Няма нищо ново под слънцето, скъпа Вера. И всичко е ново. Любовта е вечна тема в изкуството. Но всеки разказва една и съща история по свой начин. Със свои чувства и думи. Със свои герои. Най-сетне, с избора си на актьори.

— Да си призная, учудена съм от вашия избор, Антон. В сценария има много еротични сцени, голотии… А толкова много млади артистки стоят без работа…

— Верочка, вие си просите комплименти. Във филма ще има и младички артистки, ако сте чели внимателно сценария, би трябвало да сте го забелязали. Но главните герои са зрели хора. Това е филм за благополучна семейна двойка, щастлива двойка, но… животът е такъв, че щастието не може да продължава вечно, нали разбирате? Благополучието навява пресищане, скука. Помните ли Бродски:

Тъй дълго с нея ний живяхме, не си създадохме от свойте сенки врата — дали работиш, спиш ли, — но двете половинки на вратата не се отварят поотделно и ние минахме през тях, като през черен вход се озовахме направо в бъдещето. Ето за какво е този филм. Разбирате ли? — Той взе ръцете й в своите, гледайки я втренчено с влюбени, да, влюбени очи!

— Разбирам. — Вера усети как през дланите им премина ток и не можа да отдръпне ръцете си.

— А що се отнася до голите сцени, няма от какво да се страхувате. Имате прекрасно тяло. И сте прекалено сексуална. Ами гласът? Дори само гласът ви може да подлуди всеки. Сексуалността е извън възрастта. Или я има, или я няма. Помните ли прочутите ни старици? Не днешните, които си прекрояват физиономиите и мислят, че нелепата застинала маска може да им върне младостта. Не, имам предвид онези, предишните звезди, които не си правеха никакви операции, които понасяха старостта си с гордо вдигната глава и бяха… сексуални! Да! А вие сте още съвсем млада жена. Да-да. Не ме карайте да изричам банални неща от сорта на: жената е на толкова години на колкото изглежда.

Вера се усмихна.

— И освен това… Зрителят ви познава от детските ви години. На колко бяхте, когато за първи път застанахте пред камера?

— На дванадесет.

— Оттогава вие сте героиня на романтични, патриотични филми. И вашето появяване в еротичен филм ще направи фурор! Ще си призная, че залагам преди всичко на вас. На вас, а не на Олег. Той е фон. Но не трябва да знае за това, нали разбирате?

Режисьорът намигна като заговорник, Вера се разсмя и кимна.

— Ще направим всичко много красиво. Катишев е роден оператор. Нищо не трябва да му се обяснява. Всичко ще е замъглено, като в сън. Само контури, очертания на тела. Обърнато нагоре лице, падащи коси… И главното действащо лице във всички еротични сцени ще бъде приказният ви глас.

Докато казваше тези думи, неговият собствен глас, обикновено висок и неприятен, изведнъж прозвуча дълбоко. Той те омайваше, този глас, проникваше изцяло в теб. Вера почувства, че се изпълва, напоява се с неговите усещания, неговите замисли и… И й се иска да направи всичко, което той ще поиска от нея.

— Добре, ще се опитам да го изиграя — усмихна се тя.

— Да го изиграеш? Не, скъпа. Ние ще изживеем този филм. Ще го изживеем заедно. Вашият талант, талантът на мъжа ви и моите скромни способности — всичко това ще бъде сложено на олтара на изкуството. Става ли?

— Става — отзова се като ехо Горбовска.

Той вдигна ръката й и я притисна към устните си. Тя усети върху кожата си докосването на меки пълни устни. И замря като сомнамбул. Мигът продължи безкрайно дълго. Вера не чу стъпките по асфалтовата пътечка и потрепери чак когато в очертания от лампите кръг светлина се появи мъжът й Олег Золотарьов.

— Ето къде сте били! — с прекалено безгрижен тон възкликна Олег.

Вера инстинктивно се опита да отдръпне ръката си. Но нямаше как да стане. Бояринов я задържа за още някакви части от секундата, вътрешно доволен от напрегнатия поглед на Олег, прикован към техните съединени ръце. Чак когато прецени, че е настъпил моментът, пусна жената и се обърна към Золотарьов.

— Какво има, Олег? — студено попита маестрото. — Ние работим!

— Нещо много дълго… Аз…

— Какво значи дълго? Кой решава колко е необходимо, вие или аз?

— Разбира се, че вие. Там обаче изяждат теленцето, скоро от него нищо няма да остане. Затова дойдох при вас — оправдаваше се като ученик пред учител Золотарьов.

— Какво общо има тук телето? — намръщи се Бояринов. След това въздъхна и се усмихна. — Всъщност защо пък да не опитаме това теле?