Фридрих Незнански - Убийствена красота

Сутринта на деветнадесети август в Арбатското районно управление се чу телефонен звън. Дежурният вдигна слушалката и погледна часовника си. Осем и двадесет. До края на смяната оставаха още четиридесет минути. В девет имаха оперативка… Божичко, дано по-скоро се прибере вкъщи, под одеялото.

— Петдесет и първо районно. Дежурният слуша.

— При нас има взривно устройство! — извика в слушалката мъжки глас.

— Какво?

— Взривно устройство. До вратата на апартамента.

— А как решихте, че е взривно това устройство? Как изглежда?

— Една такава пластмасова кутия за електрически звънци, разбирате ли? Висеше над звънеца.

— Защо „висеше“?

— Нашият електротехник я махна. Ние го извикахме.

— Защо?

— Ах, ама защо не искате да ме разберете?… Извикахме го, защото мислехме, че той я е закачил. Оказа се, че нищо не е закачал. Сега го разминира.

— Кое?

— Взривното устройство!

— Господине! Легнете първо да се наспите и като дойдете на себе си, пак се обадете.

Дежурният хвърли слушалката.

— Кво става там? — попита партньорът му.

— Мани ги тия! Като почнат да пият от петък, та не могат да се успокоят до понеделник. При тях, виждаш ли, имало взривно устройство!

— Хубаво, и какво? — застана нащрек лейтенантът, дресиран за борба срещу тероризма. — Какво устройство? Чувал с пясък? Ти защо хвърли слушалката?

— Какъв, мамка му, чувал? Кутия за звънец до вратата. И някакъв електротехник вече е успял да го обезвреди.

Телефонът отново иззвъня. Този път лейтенантът вдигна слушалката.

— Петдесет и първо. Слушам ви.

Този път слушалката направо се разкъсваше от женски крясък.

— Искаха да ни взривят! Защо затваряте телефона? Едва не ни убиха!

— По-тихо, гражданко! Какво е станало?

Задавена от плач, жената повтори всичко онова, което преди минута беше казал мъжкият глас.

— Кажете си адреса. „Староконюшена“, добре… — Лейтенантът записваше в дневника. — Чакайте, след малко ще дойдат при вас.

— Ама че си глупак, Гришка. Че и в дневника отгоре на всичко го вписа. Сега заминавай там, половин час преди края на смяната — въздъхна капитанът, който беше отговорил на първото позвъняване. — Младо-зелено, акъл няма — допълни той с меланхолия.

След двадесетина минути милиционерският патрул стоеше на стълбищната площадка на петия етаж в блок номер девет на улица „Староконюшена“. До вратата на тринадесети апартамент нямаше нищо, освен копчето на звънеца. По-точно, над звънеца се забелязваше някаква сивкава цапаница.

— Лепило? — изказа гениалното си предположение един от милиционерите.

Другите кимнаха. Лейтенантът натисна звънеца. Още веднъж.

— Сигурно са се хванали на бас със съседите след колко минути ще пристигнем — предположи все същият милиционер-акъллия.

— Тогава ще им изкъртя вратата — мрачно отговори лейтенантът.

Но не се наложи да разбиват вратата. Чуха се плахи стъпки, бравата щракна и вратата тихо се открехна. В цепнатината се показа солидно, но доста наплашено мъжко лице. Мъжът първо погледна не към милиционерите, а към мястото на стената, където беше лепкавото петно. После с облекчение въздъхна.

— Тук висеше — показа той с пръст към петното.

— И къде е сега?

— Не знам. Електротехникът го отнесе.

— Къде?

— Каза, че ще го занесе на строежа зад блока. А на нас каза да извикаме милиция.

— Аха. Ами ако сега зад блока не намерим никакъв електротехник, какво ще стане тогава?

Зад гърба на мъжа се появи дама с грозно, покрито с червени петна лице.

— Какви ги приказвате? — почти изкрещя тя. — Можеха всички да ни вдигнат във въздуха! Звъннете на съседите! Те видяха! Добре, че Круглов се съгласи да дойде! Ако не беше той… Вас човек не трябва да ви вика! Вие отивате само ако има трупове!

— Кой е този Круглов? — спокойно попита лейтенантът.

— Нашият електротехник!

След вдигнатия от нервната дама шум се отвориха и вратите на съседните апартаменти. Изпълзяха двама престарели граждани: мъж и жена. Те потвърдиха, че да, над вратата на тринадесети апартамент висяло взривно устройство. Изглеждало като пластмасова кутийка.

— Защо пък всички решихте, че е взривно? — попита лейтенантът.

— Отвътре се чуваше тиктакане! — извика нервната дама.

Милиционерите се спогледаха и заслизаха надолу по стълбите.

Зад девети блок, навътре в квартала, имаше полусъборена празна кооперация. До нея се извисяваха два подемни крана без признаци на живот.

— Хей, има ли живи? — извика ядосано един от милиционерите.