Фридрих Незнански - Черният квадрат

Оставаше да се извърши една последна и недотам сложна операция при огледа и той приключваше. С помощта на Рита Козлов започна да снема пръстовите отпечатъци на потърпевшия. По едно време вдигна широката си длан. Двамата с Меркулов също се наведохме над трупа. От разтворения юмрук на дясната ръка криминалистът извади парченце хартия. При бледата светлина на отиващия си ноемврийски ден видях, че това е късче от американска стодоларова банкнота. Меркулов шумно пое въздух през носа, стори ми се, че ушите му помръднаха.

Дори и за мен беше ясно, че случаят приемаше коренен обрат.

Рутинната работа продължи. Накрая Меркулов нареди трупът да бъде откаран в моргата. Двамата червендалести санитари в мръсносиви престилки с привично движение метнаха нещастника върху носилката, а самата носилка хвърлиха като перце в труповозката — микробус с червен кръст. Труповозката, изпратена преди час от експедитивния Поташев, бе стояла през цялото това време с отворена врата, а нетърпеливите санитари, тези превозвачи на човешки души, току врънкаха Меркулов по-скоро да ги пусне да си вървят „у дома“, родната морга, защото от заранта „нищо не са слагали в уста“ — ни са пили, ни са яли. На първото твърдение бе трудно да се повярва.

Дойде Грязнов и доложи на Меркулов:

— Свидетели твърдят, че са видели с потърпевшия двама души: висок, атлетично сложен блондин, и среден на ръст брюнет. Първият е бил облечен в яке с качулка, вторият — в късо карирано палто. Изглеждали доста яки мъжаги! Никой не знае за тях нищо повече.

Оказа се, че освен младежа и девойката Грязнов е успял с помощта на оперативниците от районната криминална служба да разпита, кажи-речи, всичко живо околовръст. Резултатът обаче е нулев. Разбира се, взел е показания от стареца на билетната контрола, от лейтенанта и от един хлапак от неговия взвод. Но всичко това се отнася по-скоро за потърпевшия.

— Очевидци разправят — продължи да докладва Грязнов, — че този мъж много искал да влезе на панаира. Бил нервен и постоянно прехвърлял чантата си от едната ръка в другата…

— Чантата си?! — възкликна Меркулов. — Каква чанта?

— Дебела. Със заключалки. Жълта. Вносна. Най-вероятно унгарско производство. Съвсем нова…

Меркулов застина като гонче преди скок. Очертаваше се мотив за убийството — явно в чантата е имало нещо много важно, заради което престъпниците са удушили жертвата си.

Според криминологията, за да бъде разкрито дадено убийство, трябва да се знаят отговорите на осем въпроса. Засега ние знаехме пълния отговор само на първия — мястото и времето на настъпването на смъртта: Москва, Соколники, 17 ноември, 13 часа и 30 минути.

Свечеряваше се. Неочаквано задуха остър студен вятър. Времето се променяше рязко като мутиращия глас на пубер. Вече здравата започвах да мръзна в найлоновото си яке. Меркулов се беше навлякъл със зимни дрехи като някой стар дядка: тъмносин прокурорски шинел с ватена подплата, астраганена ушанка с кокарда, дебели боти.

Преценявайки ситуацията, той тихо каза:

— Ето какво ще направим, братлета. Вие отивате сега в тая „Прага“. Другарят Братишка ще ви придружи. Ще съчетаете, тъй да се каже, полезното с приятното. Хем ще разпитате пияния, по който е лаяло кучето, хем ще се подкрепите с нещичко. Дали ще имаме друга възможност за обяд, дори и Рекс не знае. Прав ли съм, гражданино Рекс? — и почеса кучето зад ушите.

— А вие няма ли да дойдете с нас? — попита Рита.

Закашлях се. Стори ми се, че се обръща към Меркулов доста кокетно.

— Не, аз оставам, поемните лица също.

Ние тръгнахме към „Прага“, а Меркулов бавно закрачи по поляната, и то така, че отстрани човек можеше да го помисли за пенсиониран офицер, дошъл да събира късни гъби в парка на Соколники. Например пачи крак.

„Разбира се — мислех си, вървейки с групата, — Меркулов е опитен следовател. Най-добре от всички ни знае, че първият оглед е крайъгълният камък за всички по-нататъшни следствени действия. Изтървеш ли в началото някоя дори съвсем дребна подробност, по-късно нищо не можеш да коригираш, ако ще да си и прословутият комисар Мегре или Еркюл Поаро.“

Обядът, сервиран за нас в кабинета на управителя, мина в топла, приятелска атмосфера. Трябва да призная, че отдавна не бях „гулял“ така: вкусна рибена чорба, цвъркащи пръжки със задушено зеле, прясна кехлибареножълта бира „Праздрой“. Между супата и второто двамата с Грязнов разпитахме въпросния пиян мъж, който се казваше Кондратенко и беше типичен скитник и отрепка, обикалящ по разните заведения. Той обаче нищичко не си спомнял за някакъв си гражданин с чанта. Сигурен е само, че отдавна си седи тук, яде и пие, с други думи, дояжда остатъците от чиниите и допива бирата от чашите. А кой друг е седял с него на масата, да пукне, ако помни!