Фридрих Незнански - Опасно за живота

— Здравейте, как сте? Заповядайте, моля, радваме се да ви видим — рецитираше Таня наизустения текст, като се усмихваше лъчезарно.

Край нея шестваха скъпо облечени дами, окичени с бижута. От тях се носеха дивни аромати. Придружаваха ги не по-малко елегантни мъже със златни пръстени по ръцете.

— Здравейте, как сте… — повтаряше Таня, като се стараеше да не пропусне нито една от преминаващите двойки.

Ако Татяна беше чела Булгаков, непременно щеше да си спомни бала у Сатаната. Но, както е известно, новото поколение окончателно и безвъзвратно избра „Пепси“ и никакви асоциации не навестяваха добре фризираната главичка на Таня. Влизащите в заведението гости не бяха толкова добре възпитани като гостите на Воланд и никой не обръщаше внимание на Таня.

Те пиха през целия ден. В редките минути на просветление Андрей си спомняше как извлякоха мъртвата Чита под ръка на улицата. Добре, че беше пет сутринта и нямаше никакви хора. Той сякаш пак усети студената ръка на жената, преметната през рамото му, която трябваше да държи в своята ръка. Влачеха я по пустите улици, сякаш тя бе пияна, и вълни от животински страх заливаха Андрей — ами ако сега ги види някой… Постови милиционер. Или патрулна кола — ей сега може да изскочи иззад ъгъла. Но никой не видя как на брега на рекичката Клязма мускулестият мъж привърза към краката на Чита чугунена ютия, вдигна я леко на ръце и я хвърли във водата.

— Приемиии подаръка на донския казааак — пропя носово Митяй, докато гледаше как тялото на Чита изчезва под водата.

После повлече обратно към дома си Андрюха, взе паспорта му и го напъха в своя джоб. Потупа го по бузата и ласкаво каза:

— Е, Андрюха, вече не мога да те пусна. Сам разбираш. Или ще трябва да те удавя също като Читка-Маргаритка.

— Недей, не искам като Читка… — едва успя да промърмори Андрюха и заплака.

Всичко беше ужасно. Само преди едно денонощие той бе щастлив, свободен младеж, освободен дори от армията. А днес вече е убиец, заложник на друг, още по-страшен убиец. И главното, всички промени в живота му бяха толкова стремителни, че Андрей въобще не можеше да осмисли ставащото. Само скимтеше тихичко, когато Митяй не можеше да го чуе, и се стараеше да се напие до безсъзнание.

След още един ден Митяй се обади на някого по телефона. Беше сутрин. Андрюха не чу началото на разговора от малката стаичка, но когато влезе в кухнята, видя, че Митяй е видимо оживен.

— Как я караш, Докторе? — попита Митяй и намигна на Андрюха, който седна срещу него. — Ами да, току-що излязох… Какво ново на пазара? Ами? Интересно… Е, бива, ще дойда. С мен ще бъде и един авер. — Митяй пак намигна на Андрюха и затвори слушалката. — Чуваш ли, Андрюха, очертава се далаверка. За милион. Долара.

Младежът едва-едва се усмихна.

— Кво се глезиш? Сериозно говоря. Като нищо може и „лимон“ 4 4 Жаргон за „милион“ — Б.пр. да излезе, ако клиентът не ни баламосва и ако се спазарим. Край, стига порка, свари чай.

Андрюха чак изтрезня. Пред него беше съвсем друг човек — с точни движения, съсредоточен поглед. Този човек нещо обмисляше и ако я нямаше мръсната фланелка на силното му тяло, като нищо можеше да го вземеш за някакъв конструктор. Впрочем Чикатило също е работил някъде като педагог, в някакъв си техникум. И петнадесет години никой не знаел какъв маниак е, мислеше си Андрюха, докато запарваше бързо чая и поглеждаше към домакина. Той се надигна и отиде в банята. Водата заплющя. След няколко минути Митяй излезе. Изглеждаше свеж, избръснат, със старателно сресана на път коса и в чисто бельо.

— Бегом в банята, измий се и се обръсни — заповяда Митяй.

Когато Андрюха излезе от банята, домакинът, облечен в черни джинси и фланелка, разговаряше по телефона.

— Добре, Женечка, радвам се, че дечицата са здрави — говореше Митяй със сладникав глас. — Ще намина.

Той затвори слушалката, огледа сурово Андрей и заповяда:

— Сядай, пий си чая и слушай.

Съвещанието водеше зам.-началникът на МУР Валентин Борисович Погорелов. Самият Грязнов отсъстваше от Москва. Шефът за пръв път през последните две години напусна столицата не по служебни дела — замина за три дни на сватба. Стар приятел на Грязнов още докато служел в Пензенската милиция, женеше единствената си дъщеря. Невестата, която като дете обичала да рови с пухкавата си ръчичка из рижата коса на сегашния началник на МУР, го изиска на сватбата си.

„Отивам да се правя на сватбен генерал“ — шегуваше се Грязнов, преди да замине, и показваше на колегите си снимката на симпатично луничаво момиче. Правеше го с такава гордост, сякаш беше съпричастен не само към подготвящото се бракосъчетание, но и към самото появяване на бял свят на сегашната невеста.