Фридрих Незнански - Опасно за живота

Но на Андрюха не му се приспа. Няколко секунди след като съдържанието на ампулата се вля във вената му, той почувства невероятен кеф. Тялото му стана безтегловно, еуфорията му завъртя главата, пред очите му заплуваха разноцветни видения. Андрюха се разхили безпричинно, искаше му се да се движи и краката му, независимо от неговата воля затанцуваха в някакъв свой ритъм.

Митяй го наблюдаваше с интерес. После двамата с Доктора още дълго разхождаха Андрюха по арбатските улички. Той все се опитваше да се лепне за минаващите момичета, за което всеки път получаваше здрав тупаник от Митяй.

— Е, бива — каза най-накрая Митяй, след като видя, че Андрюха вече идва лека-полека на себе си. — Да идем у вас — кимна той на Доктора.

— Да спра ли такси? — накани се Доктора да вдигне ръка.

— Какво, черпиш ли? — поинтересува се Митяй.

— Аз? Не, аз съм на червено — веднага даде заден ход младежът.

— Браво бе, при такъв супербизнес — и на червено! — подсмихна се Митяй. — Е, и ние сме така. Така че давай да хващаме метрото. А на такси ще откарам стоката.

В претъпкания вагон на влака Митяй се наби сред тълпата, като държеше здраво за лакътя Андрюха и остави Доктора зад себе си. Разделяше ги плътно трамбованата човешка маса.

— Какво, освести ли се? — прошепна Митяй.

Андрюха радостно кимна. Беше му много весело. Тъгата, която стягаше сърцето му през последните дни, се стопи и безгрижното веселие се пенеше в главата му като шампанско.

— Стига се хили! — заповяда Митяй. — Помниш ли всичко?

— Аха — кимна пак ентусиазирано Андрюха.

— Ето ти мангизи за такси и адреса.

Митяй пъхна в джоба на Андрюха смачканите хартийки.

— Не си и помисляй да хитруваш. Паспортът ти е у мен. Ако се опиташ да ме прецакаш, ще те пипна. И теб, и мамичката ти. Познаваш ме — заплашително прошепна той в ухото на Андрюха и силно стисна кльощавата му китка.

Той тихичко изскимтя от болка.

— Полека бе, Митяй, всичко ще направя — жално проблея Андрюха.

Защо е такъв? Така хубаво му беше… „Човекът върви и се усмихва, значи на човека му е хубаво…“ — едва не запя Андрюха на глас. Но като срещна тежкия поглед на своя бос, веднага се опомни. Да, ще трябва да прави каквото му нареди оня.

— Страхувам се дали ще се справя — изведнъж захленчи жално Андрюха.

— Каквооо? — засъска Митяй. — Какво има да се справяш? Хващаш такси и дигаш гълъбите. И внимавай — ако ти не се справиш, аз ще се справя!

Митяй пак стисна ръката му и леко я изви. Андрюха чак изквича.

— Младежо, какво все се въртите? Блъскате другите пътници — сърдито възкликна пълна дама в копринена рокля.

— Мадам, приемете извиненията на моя провинциален приятел. — Митяй се огъна в учтив полупоклон.

— Приемам ги — взе да се кипри изведнъж дебеланата.

Андрюха пак се разтресе от неудържим смях, пак му стана весело и страшно.

Те слязоха на „Нови Черьомушки“ и след десет минути се озоваха в жилището на Доктора.

— Влизайте — покани ги домакинът и запали лампата в коридора.

— Льошенка, ти ли си? — изломоти от дълбините на апартамента бабешки глас.

— Аз, бабче — отзова се Доктора. — Почакай, сега ще дойда.

Той влезе в своята стая и скоро се върна, като носеше няколко кутийки с ампули.

— Ето. Едната кутийка е с концентрат, другите пет са с единични дози.

— Гот — отвърна Митяй. — Вземам стоката и отивам при своя бос. Аверът остава при теб, докато не се върна. Нещо като заложник. Така. Стоката е доста. Не става да я пъхам в джоба. Дай лепенка.

Домакинът донесе няколко ролки лепенка и Митяй залепи ампулите към тялото си.

— Е, как е? — попита той, като се оглеждаше в огледалото.

Свободно пуснатата върху джинсите му фланелка прикриваше залепеното към гърдите и корема му богатство.

— Нормално — оцени го Доктора. — Вземи такси, че иначе…

— Не учи баща си как се правят деца — прекъсна го Митяй и Андрюха със страх забеляза в очите му познатия вече зловещ блясък. Но Митяй се овладя. Все пак Доктора не беше сам в жилището.

— Колко време? — попита Доктора.

— Дотам и обратно — час и половина. И на самото място около половин час. След два часа ме чакайте. Не обиждай братлето ми — заплаши Митяй Доктора. — Той ми е тих, на мравката път прави.

И като намигна леко на Андрюха, Митяй изчезна.

— Е, братлето, влизай — покани Доктора Андрюха в стаята си, като се подсмихваше.

Андрюха веднага се шашна от човешкия череп, който го гледаше с празните си очни кухини от малкото барче над дивана.