Фридрих Незнански - Опасно за живота

— Еееее — цветисто къдрейки псувня след псувня, викна шофьорът. — И откъде все на такива ми върви…

Колата се носеше напред.

Татяна шашнато наблюдаваше от мястото си онова, което ставаше в залата. Възпитана в първите часове, публиката се беше превърнала в безумна глутница. Диви вопли съпровождаха жуженето на рулетките и тракането на заровете. Тъжно виеха загубилите, радостно крещяха спечелилите. Из фоайето се мотаеха пияни мъже, като досаждаха от време на време на Татяна. Охранителите вежливо ги разкарваха. През арката на вратата добре се виждаше висока платинена блондинка. Тя постоянно губеше и злобно крещеше на своя спътник — нисичък, плешив старчок. Таня зяпаше като омагьосана дамата. Ето, тя дръпна от шията си диамантеното колие и го хвърли на масата. Викна нещо на крупието и той завъртя топчето. Рулетката се въртеше. В залата за миг стана тихо, чуваше се само леко жужене. След секунда то спря и дамата зави с утроена сила. Крупието се подсмихна и посегна за диамантите. Блондинката се вкопчи в тях, не ги даваше. Сборичкаха се. Женският вой изведнъж се смени с мъжки.

— Тя ме ухапа — крещеше крупието из цялото благородно заведение. — Разкарайте тоя боклук!

Миша и Максим се хвърлиха към залата да помогнат на двамата охранители, които не можеха да се справят с обезумялата дама.

Някакви кавказци веднага се лепнаха за Татяна, като я хващаха безцеремонно за всичко, което успееха да докопат.

Таня паникьосана се дърпаше от ръцете им и в този момент при входа се разнесе гръмовен глас:

— Данъчна полиция, всички да останат по местата си!

В помещението нахълтаха няколко души (на Таня й се сториха много повече) в стоманеносиви дрехи. Масивните фигури на пришълците и екипировката им ги правеха да приличат на космонавти.

Един от нахълталите небрежно, както се казва, само с едно докосване отнесе от Таня досаждащите й мъже. Тримата темпераментни жители на планините се разлетяха из хола като есенни листа. За миг групата се озова в залата. Настъпи суматоха. Таня видя как заковаха с лице към стената работещите в залата охранители. Забеляза и изплъзващия се Максим. Той бързо каза нещо в мобилния си телефон и се скри зад завесата.

„Ама че кино“ — шашардиса се съвсем Таня.

Сред космонавтите имаше и „цивилни“ в костюми. Мениджърът на казиното се втурна към единия от тях.

— Какво става? — извика той.

— Проверка на финансово-стопанската дейност — невъзмутимо отговори мъжът в костюма.

— Вие знаете ли кой е собственикът на казиното? Госпожа Свимонашвили, жена и снаха на братята Висницки! — съобщи мениджърът, като разчиташе да потресе проверяващите с тази информация.

— Висницки или Багрицки, все ни е тая — равнодушно отвърна цивилният.

Татяна, която вече се беше поопомнила, с интерес наблюдаваше ставащото. „Има да разправям на момичетата — ще се шашнат!“ — мислеше си тя, забравила съвсем указанията на работодателката си. Главният „цивилен“ обърна гръб на мениджъра. Колегите му събираха парите от масите, записваха показанията на крупиетата, брояха разноцветните жетони. Вниманието на момичето бе привлечено от млад човек от „цивилните“ с приятно, интелигентно лице. За разлика от колегите си той нищо не събираше, не записваше. Вървеше мълчаливо между масите и внимателно разглеждаше служителите и гостите.

Вратата на казиното се отвори и съпроводена от двама бодигардове, влезе стегната грузинка на средна възраст, облечена в кожи, независимо от топлата лятна нощ.

— Нина Вахтанговна, най-после! — Мениджърът се за сили към вратата. Леля Нина мина покрай Таня, без дори да я удостои с кимване.

Главният „цивилен“ излезе от залата.

— Майор Грузанов — представи се той. — Данъчно управление. Следствен отдел. Проверка на финансово-стопанската дейност. Госпожа Свимонашвили, доколкото разбирам? — обърна се майорът към жената. — Представете, моля, лиценза от кметството за правото да се занимавате с хазартен бизнес.

— Моля — презрително сви рамене госпожа Свимонашвили. — За това ли трябваше да безпокоите хората в два часа през нощта? — язвително проговори тя с грузински акцент.

— Първо, ние не сме имали намерение да ви безпокоим, вашите хора го сториха. — Майорът потърси с поглед Максим. — Второ, денем вашето заведение е затворено, нали така? Което би направило нашата среща по-малко вълнуваща.

— Да отидем в кабинета ми — сухо го покани Нина Вахтанговна.

В този момент от игралната зала излезе онзи същият младеж с интелигентното лице.