Фридрих Незнански - Опасно за живота

— Истински ли е? — попита Андрюха и се смути: ясно, че е истински.

— Експонат — небрежно подхвърли Доктора.

— А ти наистина ли си доктор?

— А ти наистина ли си му братле? — отвърна младежът на въпроса с въпрос.

Андрей млъкна. Митяй категорично му беше забранил да отговаря на каквито и да било въпроси.

— Добре, братлето, седи си тук, а аз ще нахраня бабката. Пусни си дискове — небрежно кимна Доктора към музикалната уредба в ъгъла и излезе.

Андрюха не знаеше как да се оправи с тая чудесия и от нямане какво да прави взе да разглежда стаята. Всъщност единствената забележителност на жилището, като се изключи гореспоменатият череп, беше библиотечката. Андрюха разглеждаше наредените там книги. Видя лекарствен справочник, още някакви медицински книги. „Значи наистина е доктор“ — помисли си той. Извисяваха се кулички от аудио- и видеокасети и компактдискове. Изведнъж на един от рафтовете Андрюха видя снимка на момиче с ниско нахлупена на челото мъжка шапка. Момичето го порази. Тъмни, присвити очи, с дълги черни ресници, малко едър нос с едва забележима гърбичка, красиво очертани устни. Изпод шапката върху раменете на момичето се спускаха тъмни кичури. Тя беше не просто хубава, беше дяволски привлекателна. Присвитите й очи гледаха право в Андрей и той чак се развълнува от този поглед.

— Какво зяпаш тук?

Андрюха трепна. Доктора се приближи към него и засече погледа му.

— Готино маце, а? Има защо да й се любуваш — подсмихна се домакинът. — Сега да хвърлим едни карти ли, тъй и тъй няма какво да правим — добави той, като вадеше колодата.

Те играха на „21“, като поглеждаха от време на време часовниците си. По-точно Доктора поглеждаше часовника си, а Андрюха крадешком поглеждаше снимката.

— Стига си зяпал — не издържа накрая домакинът. — Това маце не е за такива като теб. На нея княз й дай. Грузински.

— Защо грузински?

— Защото тя самата е грузинка. А докато си чака княза, такъв бизнес върти, какъвто не си и сънувал. Така че тя няма да те пусне и краката й да умиеш. А мен ме е пускала… — взе да откровеничи изведнъж Доктора, видимо от желание да бодне Андрюха. — И не само до краката — противно се ухили той и намигна.

— Артистка ли е? — попита Андрюха, за да прекъсне откровенията на Доктора.

— Тя ли бе? — разсмя се домакинът. — В известен смисъл — да. И то каква! Толкова куки е прецакала, за това се иска талант. Ама и зад гърба й такива хора стоят, ще я прикрият, ако стане нещо. За Свимонашвили чувал ли си? — попита Доктора, като понижи глас.

— Не, кой е той?

— Не той, а тя.

— Не съм чувал — взе да мига на парцали Андрюха.

— Абе откъде се взе такъв балама? — учуди се Доктора. — Колкото до това момиче, ние работим с нея заедно. Понякога.

— В болницата ли? — попита наивният Андрюха.

— В болницата? Ох, не мога повече, ще се пръсна! — Домакинът направо щеше да се задави от смях.

Доктора и сам не можеше да си обясни защо така взе да откровеничи и да се фука пред непознатия младеж. Явно му беше приятно да гледа опулените му от удивление очи, а и нали го доведе Митяй, „братле“ го нарече. А Доктора отдавна се познаваше с Дмитрий, въртели бяха заедно разни далаверки и напълно му вярваше.

Телефонът иззвъня. Доктора излезе в коридора.

— Аз. Е? Защо на улицата?

По дочутите реплики Андрюха разбра, че се обажда Митяй. Сега започваше неговата, на Андрюха, роля. Той тежко въздъхна и без сам да знае защо, грабна снимката на момичето с шапката и я скри под ризата си.

— Ей, братлето — повика го Доктора. — Да вървим.

— Къде? — уж се учуди Андрюха, докато излизаше в коридора.

— На улицата. Твоят човек идва с такси, помоли да го посрещнем долу, за да не освобождава колата. Друг щях да го пратя на майната му, щях да му кажа влизай вътре — продължаваше да разсъждава Доктора, когато слязоха на улицата. — А него кой знае защо не мога. Има в него нещо такова властно. Не смяташ ли? — обърна се той към Андрюха.

„То си е така — спомни си Андрюха всичко, което го свързваше с Митяй. — Да знаеше каквото знам аз.“

С тези мисли той се хвърли право срещу минаващото по улицата такси. Колата изпищя със спирачки, шофьорът се подаде от прозорчето, като ръсеше трикатни псувни. Андрей дръпна вратата и се метна на седалката.

— Напред, с пълна газ! — завика той. — Плащам с гущери.

— Ти какво, да не си с пищов? — изплашено го изгледа шофьорът, обаче натисна газта. Колата подскочи рязко.

— Пищов — отвърна Андрей, като погледна назад и видя Доктора да тича след тях с широко отворена уста. — Газ до ламарината! — заповяда Андрей с неочаквано твърд глас. — Тоя гад, дето тича след нас, има два пищова. Ако ни пипне, мамата ще ни разплаче!