Фридрих Незнански: Голямата игра

Подвижна реклама на патентовано средство против пърхот.

— Роден съм и съм израсъл в Москва — продължаваше Самед с малко височък за мъж глас. — След като нашата страна обяви независимост, аз се върнах в Баку, но там срещу мен бяха извършени две покушения и чичо ме изпрати отново тук, като се надяваше след време да заема поста посланик.

Двамата с Костя като по команда погледнахме портрета на президента.

— Не, не — поклати глава бъдещият посланик. — Чичо Мешади е братовчед на президента.

— Извинете, а за какво са ви нападнали? — попитах аз. — Какво толкова успяхте да направите?

— Просто защото съм племенник на чичо си — въздъхна Самед, но се сепна и бързо надяна на кръглото си личице сладката усмивчица, която сигурно смяташе за връх на дипломатичността.

— По-точно, искаха да ме отвлекат. Както отвлякоха сина на президента, моя втори братовчед — за момент замълча и продължи:

— Той минава четирийсетте.

— Това политически въпрос ли е или криминална история? — попита Костя. — Исках да кажа: откуп ли искат, или се опитват да окажат натиск върху баща му?

— Можете ли да кажете къде свършва политиката и къде започва престъпността? — извъртя нагоре очи Самед. — У вас в Русия все още бихте успели да ги разделите, но у нас — той пак въздъхна — вече не… Първо ще ви отвлекат, после ще мислят каква изгода да извлекат от вас.

Държеше се, сякаш беше на официален дипломатически прием. В това отношение от него можеше да излезе посланик. Като го гледах, се почувствах неловко заради домашния си пуловер. А и жена ми казваше: „Облечи си костюма, все пак отиваш в посолство.“

Вратовръзките винаги са ме задушавали, ограничават свободата ми. А в известна степен аз се имам за творческа натура, залагам на въображението и интуицията си и не понасям да ограничават дейността ми. И най-вече да се лишавам от каквото и да е било. Например нощем ми се прииска да хапна — ставам, сядам на табуретката пред хладилника, отварям вратата и си избирам. Готов съм да пренебрегна всички диети на Ирина Хенриховна. После ще потичам един километър повече…

— Как беше вашето отвличане? — попитах аз.

— Като на кино — усмихна се той и показа не съвсем здрави зъби.

Сигурно не могат да накарат това мамино синче да отиде на зъболекар.

— Тъкмо бяха започнали да пускат по телевизията онези холивудски филми с киднепинг — отвличания на деца. — Той ни погледна изпитателно, за да улови реакцията ни на познанията му в областта на криминалните термини. — С една дума, предната вечер бях гледал такъв филм, забравих му името, и на сутринта видях всичко отново? Сякаш изпитах дежа вю…

Той пак ни погледна внимателно, искаше да види дали го разбираме. Вече започнах да се дразня от това начетено момченце.

— И какво по-точно беше това, което сякаш вече бяхте виждали или изпитвали? — попитах нетърпеливо. — Извинете ни, но не искаме да ви отнемаме много време, вие сте зает човек. Дотук разбрахме, че престъпниците са гледали филма, а на сутринта са решили да се възползват от показания в него метод за отвличане на деца на богати родители. Правилно ли съм ви разбрал?

Той ме погледна смутено. Явно не бързаше особено много. Цялата му работа беше до обед да премята зърната на броеницата в едната посока, а следобед — в другата. А, и да разкаже на руските ченгета за отвличанията в родината си. И довечера да седне пред видеото. Сладка работа.

— Така… — Сега той погледна към Костя, сякаш търсеше подкрепа от него. — Вижте, просто исках да разкажа подробно… Но ме прекъснаха по най-грубия начин. А аз не съм свикнал така.

Костя ме погледна осъдително.

— И тъй, как се случи? — попитах вече по-меко.

— Изпревариха ни две коли и понечиха да застанат напряко, за да ни затворят пътя. Но едната поднесе, удари се в някакъв стълб встрани и изгасна веднага. От нея изскочиха двама мъже с черни маски и с автомати, но маската на единия се закачи за вратата и падна. И втората кола не успя да ни препречи пътя, защото забоксува и за малко не се преобърна.

— И тя ли изгасна? — попитах аз.

— Ами да, откъде знаете?

— Не беше трудно да се досетя — усмихнах се аз. — Оттогава са минали пет години, нали така? Вероятно в зората на вашата независимост похитителите ви още са карали родните жигулита.

— Москвичи бяха! — каза той малко предизвикателно.

— Още повече — кимнах. — Тези каруци не стават за подобни състезания. Вас ви караха с волга, нали?

— Откъде знаете? — Той се обърка още повече.