Фридрих Незнански - Голямата игра

— Запомних номерата им — каза той в отговор на въпросителния ми поглед. — А какво друго можех да направя?

Качихме се на нашия етаж. Младежите, които се размотаваха допреди малко, не се виждаха. Най-вероятно постовете за наблюдение са снети.

Сигурно гадаят кой им е развалил цялата работа.

— Какво по-нататък? — попита Витя, когато влязохме в стаята. — Какво могат да предприемат сега?

— Не е толкова сложно — отговорих. — Те навсякъде са еднакви, кадуевци, козлачевци и прочие. Играят си, при това доста умело, с човешките слабости и достойнства. Молят те за помощ, ти скачаш и тичаш срещу собствената си гибел. Нима не разбра веднага?

— Не — каза той, като извади бира от хладилника. — Само че гласът на този командир на охраната ми се стори прекалено истеричен. За правилните изводи! — Той ме поздрави с кутията и я изпи до дъно.

— Сега ще мислим как да се измъкнем оттук живи и невредими — казах аз. — Ти запомни номерата на колите, но те могат да поставят фугас, няма да му познаеш ни номера, ни марката.

Телефонът прекъсна мрачните ми предчувствия.

— Здравейте! — каза Самед. — Мога да ви поздравя. Току-що нашият президент подписа договора с вашата правителствена делегация. Нефтът ще мине през Русия.

— Хип-хип — обадих се аз. — Но засега няма да викам ура.

— Някакви трудности? — поинтересува се Самед.

— Както винаги временни. Сега ще ни пречукат на път за летището — и всички трудности ще изчезнат отведнъж.

— Чух, че вашият приятел вече е имал работа с онези, които посегнаха на…

— Не с всичките — поясних аз. — И затова сега посягат на самия него. Кръвно отмъщение, макар да не е в никакви роднински връзки с преследвачите си. Стоим в стаята и не знаем как да се измъкнем оттук. Тъкмо ни позвъниха, помолиха за помощ, уж вашият братовчед пак бил нападнат на площад „Ахундов“…

— Наистина ли? — разтревожи се Самед. — А аз все не мога да се свържа с него. Отдавна ли ви позвъниха? — попита той и чух как избира номер по друг телефон.

— Преди трийсетина минути — казах аз.

Чух как Самед говори с някого на азербайджански.

— С Алекпер всичко е наред — каза той. — Там, където сега се обадих, го потвърдиха. Не е имало никакво нападение.

— А не може ли да помолите там, където току-що звънихте, да ни дадат вертолет до летището?

Витя подсвирна и дори метна крака на облегалката на моя фотьойл.

— Все пак господин Солонин е национално достояние — не се страхувам да произнеса тези думи — на цялото ОНД и най-близките околности.

Самед се засмя.

— Прав сте — каза той. — Само за историята в метрото заслужава да му се сложи паметник пред входа… — Колко време имате до самолета? За вертолет не знам, но може би е по-добре да тръгнете с влак?

— Ще тръгнеш ли с влак? — попитах Витя.

Той замаха с ръце, лицето му стана свирепо.

— Човек не може да се пошегува с теб — казах аз. — Не го казах на вас, уважаеми Самед Асланович. Не иска с влака Москва — Баку. Свикнал е със самолети.

— Как си го представяте? — попита Самед. — Вертолетът да кацне на покрива на хотела?

М-да, не бях си помислил… Изобщо заминаването с такъв шик не беше в нашите традиции.

— Ще помислим — казах. — Позвънете, ако не ви затруднява, след половин час, засега има време.

— Винаги ми се е струвало, че напразно не възприемаме тактиката на онези, които преследваме — каза Витя. — Помните ли, Вячеслав Иванович разказваше за убийството на млада жена в Тюмен? Уж мъжът й, за да я проследи, тръгнал след нея не със скъпата си западна кола, с която обикновено пътувал, а с проста лада? Не е било лошо измислено… Ето и нашите преследвачи смятат, че ще ни отведат оттук тържествено — с бронетехника и мотоциклетисти, а ние ще се оттеглим по съвсем друг начин…

— Значи вертолетът се отменя?

— Не съм казвал такова нещо.

Вертолетът дойде за нас след половин час. И ние пред очите на всички с багажа си се качихме на покрива. После по същия начин, под шума на винтовете на вертолета, се спуснахме долу с товарния асансьор и през кухнята, по пътя, изпробван вече от Солонин, излязохме през задните стълби, където ни очакваше старичък москвич със запален двигател.

В него вече седяха двама президентски гвардейци с автомати „Узи“ израелско производство.

— Поне парното работи ли? — попита Витя, като с усилие се настани на задната седалка до мен.

Гвардейците премълчаха. Изглежда, бяха изгубили дар слово от такава глупост — тези руснаци предпочетоха тяхната черупка пред скоростните коли.