Фридрих Незнански - Голямата игра

— Вдигаме платната — казах аз. — Оттегляме се, Витя, докато пак не са ни помолили да освободим, заловим, предотвратим…

И телефонът отново иззвъня.

— Лош език имаше — каза Витя, без да се помръдне. — Предизвика съдбата.

Позна.

— Обажда се началникът на охраната — сумтеше нечий глас. — Току-що отвлякоха нашия Алекпер близо до площад „Ахундов“… Изведнъж няколко коли блокираха магистралата…

Вслушах се. В далечината се чуваха отделни изстрели и автоматични откоси.

— Чувате ли? — обади се същият глас. — Нашият Алекпер в последната минута, когато го набутаха в колата, извика да ви позвъним… Край, прекъсвам връзката. Ние се отбраняваме и стреляме, няма да им позволим да отвлекат нашия Алекпер…

Вдигнах глава и видях, че Витя е чул всичко.

— Нещо тук не ми е ясно — казах аз.

— И на мен… И затова няма да се бавим.

— Само че този път аз ще тръгна пръв — казах аз. — И недей да спориш. Ако ме познаят, няма да е веднага. Те чакат теб.

— Не бива да рискуваш… — каза Витя.

— Ще направим така… От стаята ще излезеш първо ти. Нека наблюдателите да предадат това. Качваш се в асансьора, слизаш, а след това се качваш два етажа по-горе. По този начин от сградата ще изляза първо аз. Те ще чакат теб, за да излезеш първи и да тръгнеш към колата си…

— А не искаш ли да позвъним на Алекпер в колата?

— Нали могат да подслушат разговора. И тогава Кадуев пак ще изчезне. Изобщо, Витя, решавай сам… Ако сега замисълът им се провали, ще те дебнат по пътя към летището с гранатохвъргачка или с насочен фугас. По-добре да ги неутрализираме веднага.

— Така и ще направя — каза Витя. — Само че ще изляза от другата страна, през кухнята, където карат продуктите. А ти по-добре да не рискуваш.

— Те няма да стрелят по мен. Няма да искат да се разкрият, преди да се появиш ти. Решили са да те изпратят с почести.

Витя се усмихна бодро. Вече бях спокоен за него.

Така и направихме. Той излезе от стаята пръв, като с дясната си ръка крепеше ранената лява. Край него минаха потънали в оживен разговор някакви брадати юнаци. В далечния край на коридора някой се разхождаше нервно в очакване на асансьора. Планът малко се промени, изглежда Витя реши да не ползва асансьора.

Аз слязох спокойно долу, правех всичко нарочно бавно — наблюдателите, ако има такива, щяха да реагират само на резките ми движения.

Но колкото и да се взирах в хотелската публика, която се блъскаше във фоайето, не забелязах нищо подозрително. Това поставяше под съмнение версията ми, че искат да подмамят Солонин в капан.

И все пак бях уверен в правотата си. Прекалено отчаяно зовеше за помощ началникът на охраната, сякаш никой друг, освен Витя не може да спаси Алекпер. Слушах отчаяния призив за помощ и ни най-малко не се съмнявах, че искат да го изкарат от хотела под куршумите на килърите. Жалко, не посъветвах въпросния началник на охраната: позвънете в полицията!

Груба работа? Едва ли. Сметката беше чисто психологическа: Солонин, без да мисли, ще се хвърли да го спасява.

Излязох от хотела, усещайки пистолета под мишница. Навън светеше слънце. Наближаваше пролетта. Множество младежи бяха по черни якета и дънки, сякаш тук траурът е излязъл на мода. Всички бързаха някъде, само няколко коли, паркирани недалече от хотела, сякаш бяха залепнали за асфалта. В общия шум не се чуваше бученето на моторите им, но видях, че от ауспусите се вият кръгчета дим и се разтопяват в топлия въздух.

Там, зад затъмнените стъкла, го очакват, дебнат го зениците на смъртта.

А къде е самият Кадуев? Ако е тук, значи се крие в друга кола. Да отида ли по-наблизо? Да предизвикам огъня върху себе си?

На кого е нужно това?… Ще си изкарам откос в корема, тукашната полиция само ще зафиксира поредния терористичен акт, ще го представи като сблъсък на местни групировки.

Но колко време ще чакат Солонин? Неволно си погледнах часовника. Минали са поне четири минути след обаждането на началника на охраната. Като познават динамичността и оперативността на Солонин, биха могли да предположат вече, че фокусът им не е сполучил. Рибката не клъвна. Какво висят като кон на празни ясли — няма смисъл. Ако наистина е имало покушение срещу Алекпер — за него щяха да знаят вече всички…

Трепнах, когато чух как изреваха моторите, които току-що работеха на празен ход. Онези, които бяха в колите си, сякаш чуха моите доводи и ги сметнаха за логични.

Колите още не бяха се скрили от погледа ми, когато иззад ъгъла се появи самият Витя.