Фридрих Незнански - Голямата игра

Охраната също оглеждаше невзрачното ченге от столицата. Сякаш го оценяваха — по навик, за всеки случай.

— Володя — Гоша се усмихна и сложи ръката си на рамото му. — Какво ни гледаш като Ленин буржоазията? Много си млад, затова не познаваш добре хората. Ние сме руснаци. Работим за Русия. И не обичаме, когато ни пречат да го правим. Искаме страната да си стъпи на краката. Да започне да процъфтява. А вие, интелигентите, все не можете да го разберете. — Добре де. Да тръгваме. А Томилин, ако не дойде на днешното тържество, непременно ще му предам, че го търсиш.

— Съседите казват, че го няма вече пето денонощие — каза Володя, докато вървеше към колата им.

— Те откъде знаят? — Гоша спря. — Той не живее в комунална квартира.

— Една жена ходи да му чисти. Казва, че трябвало да се появи, обадил се отнякъде, но не дошъл. Къщата наистина се намира настрани, отделно от другите. Каквото и да става там, не може да се види и чуе…

— Ох, че си досаден! — засмя се Гоша. — Навсякъде си успял да отидеш… Значи Томила гуляе някъде! Той и преди си беше гуляйджия. Сега е пак ерген, без жена…

Пускът на отсечката от нефтопровода, свързващ тукашните находища с Европа през Беларус, трябваше да започне след около три часа.

По-точно не пуск, а изпитание, нещо като репетиция. Гоша му обясни: тръбата трябва да се провери, за да няма нищо друго, да се види как ще издържат шевовете под налягане, няма ли пукнатини и дупки…

Откараха ги на четирийсет километра извън града, в снежното поле. Тук вече всичко беше готово. Духовият оркестър отдавна чакаше, димяха скари с шишчета, в палатките отваряха шампанско.

— Къде е Томилин? — пак попита Володя.

— Един дявол знае къде се вее — отвърна загрижено Гоша. — И аз вече започвам да си мисля какво ли не… Не сте ли виждали Томила? — попита той най-близкия младеж.

— Май че беше тук… Защо?

— Въртеше се тук, търсеше те — добави втори.

Гоша с разкопчано кожено палто отиваше ту до една, ту до друга група и разпитваше всички. Стигна до братя Русих:

— Върнахте ли двата милиона на най-добрия ми приятел? Че вече спря да ми се обажда, обиди се.

— Все нямаме време — отговори по-големият. — Но ти му предай — в най-скоро време ще си оправим сметките.

— Точно така — Гоша се обърна към Фрязин. — Всички са го виждали, а къде е — никой не знае.

И като прегърна Володя през рамото, го поведе към гърлото на гигантската тръба.

— А оттук, от гората, ще минава другото разклонение. Още месец-два — и по вените на майчица Русия ще потече черна кръв! И Русия, милата, ще си стъпи на краката… Алча! Ти ли си?

И като забрави за Фрязин, Гоша мина през една преспа, щом видя поредния си приятел с оранжева мушама над кожуха.

— Гоша! — смая се той.

И започнаха да се прегръщат пред очите на всички, забравили за социалното неравенство. Другите началници поглеждаха към тях с криви физиономии, явно не одобряваха фамилиарниченето на Гоша с вече подпийналия работник.

— Какво чакаме? — попита между другото Гоша, като се покачи на хлътналата под тежестта му трибуна. — Министъра ли? А ние не сме ли хора? Министърът няма да се обиди, ако започнем без него, прав ли съм? Защото той е нашенец, сибиряк! И губернаторът ще е наш! Ако ме изберете…

Тълпата зарева одобрително.

— Защото нашите столични гости вече замръзнаха, разбираш ли! Ние с вас сме свикнали, ако ще, можем цяло денонощие да изкараме на студа — продължаваше Гоша.

— Хайде, започвай де! — извика някой отдолу. — Скоро ще мръкне.

— Ще започнем. Сега ще започнем… Нека министърът се обижда, ама да не е закъснявал… Да, да не забравя… Никой ли не е виждал Олег Дмитриевич Томилин? Олег, къде си? Всички те търсят, а не могат да те намерят! Обади се!

В тълпата започнаха да се обръщат, да търсят с очи Томилин.

— Обади се, защото ще започнем без теб! — извика Гоша.

— Спи някъде — предположи някой. — Започвай!

— Започваме! — обяви Гоша и веднага някой изстреля нагоре ракета, започнаха да хвърчат тапи от шампанско.

После се чу бучене, бързо нарастващо бучене и ето че от тръбата изскочи прах, после кал и образува ръждиво петно на белия сняг.

Всички заръкопляскаха, засвиркаха, започнаха да се чукат и да си подхвърлят нависоко шапките.

И изведнъж нещо се случи. Володя не можа да разбере веднага какво именно и къде. Само чу как виковете и свиркането изведнъж се смениха от всеобща протяжна въздишка. Предните в тълпата първо се дръпнаха назад, после се устремиха напред, към ръждивото петно, където тръбата гърмеше и свистеше.