Фридрих Незнански - Контролен изстрел

Покрай тях вървеше безкрайният поток от коли. Някои, като виждаха счупеното място на парапета, тримата мъже и хризантемите върху бетона, намаляваха, а един шофьор дори натисна продължително клаксона.

Костя кимаше като китайска статуетка.

— Може просто да не се е справила с управлението? — предположи Турецки. — Може да е поднесло, виж колко кал има, сгрешила е мъничко, а тук… — Той не довърши.

— Майчицата-началник никога не грешеше — обади се Грязнов. — Тя дълго се съмняваше, пазареше се, гонеше ни всички, но… не грешеше.

— Да вървим, момчета — каза Меркулов, — нали я няма вече нашата Шурочка… А на нас пак ни предстои да мислим за бъдещето…

Тази година средата на ноември в Сочи се случи топла и слънчева. Някои приятели и колеги на Меркулов по свой начин реагираха на напускането му от Главна прокуратура. Сякаш се бяха наговорили, накараха го да остави за кратко оформянето на пенсионните документи и може би за първи път от дълги години да отиде заедно с жена си на курорт.

Сякаш в най-добрите времена, мислеше Костя, докато се разхождаше безцелно из двустайния луксозен апартамент и слушаше как дращят по парапета на балкона сухи палмови листа. Но колкото и да размишляваше, никак не можеше да си спомни някога да му се е случвало нещо подобно. И какви бяха тия най-добри времена… Всичко — в движение, припряно. Но на кино ходеше — това е сигурно…

Първите няколко дни Костя се занимаваше с най-обикновени неща: ядеше, отспиваше си и мълчаливо бродеше заедно с Льоля по крайбрежието, покрай пустите сочински плажове. Заслепяващото слънце и пронизващият вятър вършеха своето — прочистваха мозъка му. Ако не бяха тези тъжни крясъци на чайките, които го връщаха към случилото се…

Гибелта на Шура, а после погребението й се отделиха в паметта му с черна ивица и ги виждаше като поразителна нелепост: двата ковчега, изобилието от странични хора, неизвестно към кого насочените прощални думи… Просто нямаше други събития и според Меркулов не можеше и да има. Някак напълно спокойно, тоест дори без ни най-малко злорадство Константин Дмитриевич прие вестта за отстраняването от работа на изпълняващия длъжността главен прокурор във връзка с пенсионирането му поради навършване на възраст, а после — утвърждаването в Съвета на федерацията на новия и, слава богу, без всякакви „врид“. Естествено, Меркулов познаваше новия, макар той да беше повече учен, отколкото практик. Обаче възприемаше всички премествания и назначения някак периферно, без емоции.

Но все пак Меркулов се реши да предприеме една акция, макар да не беше сигурен какво ще излезе. Той извика Турецки за цял ден при себе си и го накара да изложи писмено и подробно същността на делото, което бе успял да разследва Кирил Романов. В сбит вид информацията зае около три машинописни страници. Това беше много, Меркулов знаеше от опит и хвана молива в ръка. След тактичната му намеса, без да губи нищо от същността си, изложението зае страница и половина. Оставаше само да се придаде на писмото по-благопристоен вид и да се намери възможност да се връчи лично на президента. А за последния акт трябваше да порови из паметта си.

Меркулов знаеше мнозина от президентското обкръжение, но след стремителното и незаконно освобождаване на Романов Константин Дмитриевич не се решаваше напълно да им се довери. Естествено, може хората да не знаят нещо, съзнателно да са ги заблуждавали, подавайки им информацията в специално разработена опаковка, но нали от това общото решение не променяше същността си. И вече съвсем нямаше как да знае със сигурност дали техните имена, псевдоними и шифри на банковите сметки не са били в чантата, която изгоря при взрива на мерцедеса.

Константин Дмитриевич щеше да се отчае напълно, когато късметът му сам проработи.

Телефонът зазвъня продължително — като за междуградски разговор. Приятен женски глас съобщи, че го търсят от Казан, и помоли Меркулов да разреши да го свърже с Хайдер Мухамедович.

— Юра! — искрено се зарадва Константин Дмитриевич. — Направо Господ те праща!

— Е, чак пък Господ — Басовият глас на Юра заклокочи доволно.

— Нека да е Аллах, съгласен съм на всичко…

— От мен да мине… Наслушах се за твоите подвизи и, естествено, на оценките им. И по този повод имам конкретно предложение. Почакай, не ме прекъсвай. Утре ще бъда в Москва, а към края на седмицата съм поканен на височайша аудиенция, разбираш ли ме?