Фридрих Незнански - Опасно хоби

— Вижте какво, момчета. — Романова се обърна към всички едновременно, явно имаше предвид и свидетелите, които отдавна се бяха изтощили, затънали в нещо, на което не се виждаше краят. — Хайде свършвайте тук, оформяйте всичко както трябва, а ние отиваме в моя кабинет. Турецки, Грязнов, елате с мен.

Навън дълго спориха с чия кола да пътуват. Грязнов, естествено, не можеше да изостави жигулата си и да се появи в МУР на „Петровка“ в колата на бившата си шефка или на приятеля си. Романова не виждаше смисъл да пътува с чужда кола, когато нейната с тук. Служебната волга на Турецки можеше да върви където си ще.

— Какви времена настанаха! — възхити се Турецки. — По-рано заради служебни коли се е случвало битки да се водят! А сега те канят, а ти се опъваш! И пак проблеми…

Най-сетне се разбраха да пътуват с Грязнов. Този вариант като че ли беше най-удобният, защото разговорът щеше да върви между близки хора, които нямат тайни един от друг.

— И к’во — започна Романова, — да не губим време. Да започнем да възстановяваме цялата нишка на събитията…

Лариса Георгиевна беше оскърбена до дъното на душата си от своя съпруг Вадим. А душата на тази вече не млада, но старателно скриваща своите четирийсет и нещо години жена, се намирате според представите й на онова място, което лесно се възбужда и се нуждае от постоянно физиологично удовлетворяване. Но от известно време Вадим — снажният красавец с атлетично телосложение, с тъничка ивичка възчервени мустачки и грижливо сресан път на едрата светлокоса глава — престана да забелязва, че има елегантна и гледана жена, жадна за ласки. Тя често намираше мъжа си, по-млад от нея само с някакви пет годинки, изпаднал в дълбок размисъл и почти нереагиращ на фините й котешки движения и дантелено френско бельо, което доскоро го влудяваше. Доскоро Лариса усещаше до изтръпване в гърба и нозете колко лесно го възбужда ароматът на нейния парфюм или уж случайното докосване на закръгленото й и стегнато бедро, или пълните й ярки устни, полуотворени в очакване на тръпчива целувка.

Тя помнеше и честите преди моменти, когато, на гости или в някоя весела компания, бе достатъчно да се срещнат погледите им, за да лумне в очите му хищно огънче, след което, без да обясняват причината, двамата мигом напускаха шумния приятелски кръг, мятаха се на колата и презглава летяха към апартамента си на проспект „Комсомолски“. Или към вилата в Перхушково. Или… Да, и това се бе случвало — желанието да изпревареше всяка предпазливост. Тогава Димка вкарваше мерцедеса си в някой тъмен московски двор, спускаше седалките и те се хвърляха в обятията си, премахвайки грубо всички пречки по пътя към моменталното и дълбоко до припадък наслаждение. Кой знае защо, то винаги биваше особено силно и горещо точно в такива рисковани ситуации.

Лариса Георгиевна смяташе, че така ще бъде винаги. Като се разглеждаше след бурните нощи в огромното огледало на пода, тя не намираше в тялото си недостатъци — кадифено и чисто, с красиво очертани мускули, ненатежало от раждания, то й напомняше идеалните фигури от картините на ренесансовите художници. А позите, които умееше да заема Лариса, сама беше открила в средновековните изгарящо-възбуждащи новели с блестящи илюстрации от Джулио Романо и Петер Флетнер — от дете ги разглеждаше с тайно наслаждение и трепетно очакване в колекцията от уникални книги в бащината библиотека.

Известният далеч зад пределите на Русия колекционер на художествени произведения Георгий Константиниди, грък по бащина линия, наистина притежаваше изключително рядка сбирка от книги, албуми и картини. Познанията му по въпросите на изкуството бяха дълбоки и професионални, особено за импресионистите и руските авангардисти от първите десетилетия на двайсети век. Той бе собственик и на доста картини, с които можеха да се гордеят най-големите световни музеи от рода на Ермитажа или нюйоркския Метрополитън.

Дъщерята на колекционера, преживяваща втора младост, но съвсем не изгубила сладострастния си блясък, отлично знаеше всичко това, но за разлика от баща й нейната душа не трепваше при вида на много рядка картина или старопечатна книга. За Лариса ценността на всеки експонат от сбирката се определяше преди всичко от номиналната му стойност. За нея най-важното беше, че баща й наистина притежаваше едър капитал, макар външно изобщо да не изглеждаше милионер.

Баща й бе стар, на стъкълцата на пененето му, кривнато върху едрия породист нос, скоро щеше да почука осемдесетакът и никой не знаеше къде се кани да дява богатството си и как иска да се разпореди с него. Но това интересуваше дъщеря му. А вероятно и младия й мъж.