Фридрих Незнански - Опасно хоби

С много малки изключения почти всички следователи от прокуратурата и от МУР, които от десетилетия бяха непосредствено навързани във всекидневната си работа, можеха да общуват свойски помежду си, без чинове и официални обръщения. Ето и сега, като влезе в стаята, където Кругликов пълзеше с лупа между разположените по пода картини, Турецки се загледа в увлекателната работа пи спеца и отбеляза:

— Направо умираш от кеф! И за дълго ли?

— А, ти ли си? — Кругликов прекъсна за миг съзерцаването на поредния подпис на художник и дойде на себе си. — Саша, чудеса наистина! Защо ли всичко тук се е пазело навито на руло? Да ме убиеш, не мога да ти кажа…

— Ако е приготвено за продан? Или за изнасяне от страната? — предположи Турецки.

— Изпуска ли се такова нещо! Та това са държавни ценности! Никоя митница…

— Хайде, хайде — усмихна се Турецки. — Както знаеш, нашата митница най-често пропуска подобна стока. А Верешчагиновците 1 1 Верешчагин — неподкупният митничар от филма „Бялото слънце на пустинята“. — Б.пр. , Льоня, се свършиха. Така че приключвай. Принуден съм да поема случая, Костя ме накара, нищо не може да се направи. А засега цялото имущество ще трябва да се запечата.

— Боя се, че за мен ще има още много, много работа… Време с да си ходим, нали?

— Теб специално не те гоня. Като приключиш, заедно с този Полунин, участъковия и свидетелите, заключете и запечатайте вратата. И съответно оформете всичко. Имам и конкретна задача: постарай се да определиш на кого са принадлежали по-рано всички тези картини — на частни колекционери ли, на някои музеи ли. Трябва ти изходна точка, от която да тръгнеш, нали разбираш? А при вас сигурно имате някакви свои списъци, каталози, база данни и прочие. Провери веднага поне най-ценните според теб неща. А аз ще тръгвам. Довиждане, ваше степенство.

Юристът Кругликов имаше и кандидатска степен по изкуствознание, което предизвикваше постоянните задявки на колегите му оперативни работници.

Вървейки по коридора, Турецки изведнъж клекна пред леко притворената вратичка на гардероба. Започна да разглежда от разни ъгли паркета със слънчевите зайчета, които падаха от кухненския прозорец. После извика криминолога и му предложи да се заеме с това пространство от пода — забелязваше се ясна диря. Чия?

В това време на входната врата се позвъни. Следователят се надигна, извика с ръка Полунин, застана от другата страна и отключи.

На прага стоеше Грязнов — собственик на частно детективско бюро „Глория“, което в превод на руски означава „Слава“, с други думи, скромното име на собственика на бюрото — Вячеслав Иванович.

— Здравейте, моите уважения… — Турецки позна на прага своя стар приятел, бивш служител на МУР, минал изпод солидното крило на Александра Ивановна в оставка. Разбира се, заслугата не беше нейна. Просто така се стекоха обстоятелствата. Слава трябваше да реши: или-или. И той избра второто „или“.

— И моите също. — Грязнов озадачено го погледна. — Не ме ли очаквахте?

— Заповядай — с приветлив, широк жест го покани Турецки. — Съвсем навреме идваш, очаква те любимото ти блюдо.

— Така — детективът не бързаше да влезе, — ако съдим по изобилието от гости, софрата не е много весела… И кой е този път? Стопанинът ли?

— А ти имаш ли други варианти? — вдигна вежди Турецки. — И откъде знаеш всичко?… Да, той. Хайде, влез, гълъбче пернато, там ще те посрещне майчицата началник.

— Грязнов! — почти басово извика Романова при вида на бившия си оперативен работник. — Защо човек нищо не може да ти възложи? Всичко проваляш! Дадоха ти жив човек, а в резултат — труп. Е? К’во да правя сега, до края на дните си ли да следя да не издъните някъде работата? Мъже, нямате ли милост към жените?

Тя си нареждаше по навик и никой не й обръщаше особено внимание.

Грязнов също не реагира на виковете й, извади от джоба на сакото си сгънат на четири лист и й го подаде. Александра Ивановна прочете написания на машина текст, погледна озадачено Грязнов и внезапно рече:

— Мда… а аз си блъскам главата на кого да възложа…

— Няма богат работодател. А иначе защо не.

— А за голо благодаря? Така да се каже, на обществени начала, става ли?

— Не е редно, благодетелко моя. Затова, ако искаш, ще върна този документ заедно с отчета.

— Засега го задръж. Сърцето ми предчувства, тук работата не е чиста. Всичко може да се случи. Все едно, сега ще се наложи да ги издирваме!

— Както кажеш. — Грязнов сви рамене.