Фридрих Незнански - Опасно хоби

Точно сега обаче мислите на Лариса Георгиевна бяха заети със самата нея. Със собственото й тяло. Със собственото й желание. Дявол да го вземе, та в края на краищата тя е жена, при това красива, личи по жадните мъжки погледи! Освен това умее да дарява наслада, понеже е създадена от самата природа за тази велика цел.

Лариса отстъпи от огледалото и загърна тежкия си брокатен пеньоар. Разпилените по раменете й гъсти златисти коси, измити с реномирани френски шампоани, рекламирани от сутрин до вечер по всички телевизионни канали, специално подчертаваха великолепието на редкия и скъп плат, в който царствено пристъпваше господарката на тази красота.

А Вадим, този кучи син, това просто същество, сякаш нехае за онова, което е наблизо и стига да протегне мързеливата си лапа, веднага би усетил горещото, жадно за мъжка ласка тяло.

Обаче не, седи като пън, не помръдва, като африканска статуетка!

Лариса Георгиевна се приближи до фотьойла с плавна походка, от която предизвикателно се полюшваха високите й бедра, скрити под трептяща златна тъкан с изрисувани китайски дракони, преплетени в любовен екстаз, и с яркочервени ококорени очи. Но Вадим бе застинал в дълбок размисъл. На друг сърцето отдавна да е забило в коленете и ципът на панталоните да се е спраскал, а този опъва цигара от цигара и тръска пепелта върху синия килим, с който е застлан подът в хола на вилата, сякаш на масата под носа му няма кристален пепелник. Точно тази невъзпитаност и вроденото плебейство изобщо не понасяше дъщерята на прочутия колекционер, която във всичко извън любовните схватки — там законите са други! — предпочиташе установения ред и въобще порядъчното отношение към скъпите предмети.

Вадим вдигна глава, заби безсмислен поглед в жена си и устните му се изкривиха от някаква много обидна и иронична подигравка.

— Какво, пак ли ти беше малко? — Въпросът прозвуча направо просташки.

Но Лариса усмири оскърбеното си самолюбие и се опита, не без успех, да изобрази върху пълното си, зачервено от очакване лице интимна нежност към съпруга. Да бъдем честни докрай: миналата нощ той бе добър. Е, наложи се и тя да се потруди доста, за да може силното му мускулесто тяло, изтъкано сякаш от стоманени въжета, да омекне напълно и да стане послушно и податливо в ръцете й. Докато изпиваше и изсмукваше силата от Димка, Лариса също се опустошаваше и усещането за необикновена лекота я възкачваше на върха на блаженството. Там й оставаше само едно — да разпери ръце, да полети към небето в пълна безтегловност. А Димка, подлецът, все пак умее да й доставя това наслаждение. В него има нещо, което липсва в други мъже, смятащи за най-главно не да постигнат Ларисиното освобождение от земното притегляне, а хищно да удовлетворят собствената си похот.

Засега безразличието на мъжа й не я смущаваше много. Той лесно преминаваше от външна грубост към бурна близост, неуправляема от никакви чувства. В такива минути Лариса го обожаваше, тогава изчезваше всякаква мяра и всичко беше в изобилие, щедро, безкрайно…

Тя бавно и сякаш тържествено се отпусна на колене пред мъжа си, тежкият плат на пеньоара й се разтвори и се оголиха напрегнати почернели крака. Сиво-сините й сияещи очи излъчваха зов и загадка. Без да сваля очи от него, Лариса започна да откопчава с бързи и настоятелни движения колана на панталона му, наведе взор и косите й като златна вълна се плиснаха върху коленете му.

Вадим въздъхна дълбоко, загаси цигарата в пепелника и с неочакван и силен тласък блъсна жена си на килима. След секунди тишината на вилата се разтърси от нейния възторжено-жалостив, провлачен стон…

„Значи може, подлецът, когато поиска…“ — издигайки се безплътно над земята, някак отчуждено успя да помисли Лариса и съзнанието й веднага се изключи, отдадено изцяло на възхитителното блаженство на полета.

Връщаха се в Москва на свечеряване. Лариса клюмаше на гадната седалка в колата и поглеждаше от време на време отстрани мъжествения профил на Вадим. Не, не го обича. По-точно, дори и да го обича, то е с особена любов, която се усеща с тялото, ръцете, устните, но съвсем не със сърцето. Просто това е мъжът, необходим й във всяка една минута. И когато е наблизо, го желае и обича, а когато отиде някъде и не се виждат един-два дена, се появява само чувството за някакво физическо отсъствие, за телесен дискомфорт. Интересно, дали той я обича? И как, ако я обича? Дали както тя — като нужна вещ?

Докато го съзерцаваше, Лариса Георгиевна ясно осъзнаваше, че още най-много две-три години и ще се наложи да остави мъжа си. Ако и по-нататък той продължи да се отзовава на призивите й само по принуда, няма да изкарат дълго. А жалко. И сега я целуваше като гореща и изобретателна любовница, а не като любима жена. Струваше й се, че се е изгубила в обятията му, че е изчезнала някогашната нежност, която освен всичко друго Лариса дълбоко в сърцето си непрекъснато очакваше от Вадим.