Фридрих Незнански - Опасно хоби

Той го посъветва веднага да се обади на най-близкия дежурен катаджия. Но Вадим само махна с ръка: кой ще предприеме издирване посред нощ? Още повече, не се знае накъде са поели бандитите. За какво им е веднага да се появяват в Москва? Не, трябва да отиде на „Садово-Спаска“, в централната служба, в криминалния отдел. Пък и… Пиши я умряла работа…

Шофьорът помисли и се съгласи с логиката на Вадим. Почувства в този невинно пострадал не някой пропаднал пияница, а напълно солиден човек, с когото и приказката е друга. Случва се да помогнеш на такъв човек, а после и той не те забравя. Кесията му тлъста. Странно наистина, бандюгите не са я отмъкнали, но може да са бързали, може да им е трябвала колата. Така че въпреки раздърпания му вид и скъсаните дрехи попадна на добър клиент, няма да се цинцари. И солидна кола са му откраднали — мерцедес, — и то не от ония, дето разни юнаци ги карат от германските гробища на коли в Русия, а сериозна, миналогодишна продукция.

Говореше и говореше, а Вадим даваше вид, че внимателно слуша съветите му как да постъпи по-нататък, и всъщност обмисляше плановете си.

Близо до спирка „Кутузовска“ на метрото помоли да спрат до една телефонна кабина. И пак лош късмет: апаратът работеше с жетони. Но шофьорът се оказа просто находка: на драго сърце изтича до касата на метрото и със свои пари купи два кафяви пластмасови жетона.

Вадим позвъни на тъста си. Георгий Георгиевич дълго не се обаждаше и той започна да се отчайва. Най-после чу тих старчески глас, обади се сънливо, макар дядото да се жалваше от безсъние и неведнъж се бе оплаквал, че си ляга почти на разсъмване:

— Дявол да го вземе, кой звъни по това време?

— Аз съм, Георгий Георгиевич — забърза Вадим от страх, че опърничавият му тъст веднага ще затвори, щом познае гласа му. Кой знае защо, Константиниди не обичаше много зет си, което, най-общо казано, беше взаимно. — Аз съм, Дима. Случи се беда… — проплака жаловито и силно в слушалката. — С Ларочка, Георгий Георгиевич…

Тъстът още мълчеше, чуваше се само изчаквателно сумтене.

— Обаждам ви се от уличен автомат, на „Кутузовска“ съм — съвсем жалостиво изплака Вадим, — току-що пристигам в града с такси… Георгий Георгиевич, миличък, разрешете, буквално след минутка съм при вас! Не знам какво да правя, а от автомата не мога да ви разкажа всичко, нали?

Мълчанието продължаваше, сякаш старецът бе заспал отсреща. Най-накрая неговият скърцащ и противен глас се обади:

— Добре де, идвай. Само побързай. Вече съм легнал.

Лъже, помисли Вадим, но възбудено изтърси:

— Георгий Георгиевич, няма да се бавя нито миг, с такси съм, почти от вилата препускаме, голям късмет, че го срещнах, иначе бях загубен! Благодаря! — А като седна спокойно в колата, кимна на шофьора: — Слава богу, татко е вкъщи. Хайде, приятелю, да вървим на „Староконюшени“, ще ти покажа.

И той отново бръкна в задния си джоб, където носеше пачка валута, обикновено дребни банкноти — така правеха руските новобогаташи, — за да се разплаща за случайни услуги.

Все още държелив, седемдесет и пет годишният Константиниди живееше сам в голям апартамент на четвъртия етаж на старинна московска кооперация в самото сърце на Арбат. Метална врата с десетки разнообразни хитри заключалки опазваше безценните — в прекия смисъл — богатства на стария колекционер.

Вадим натисна звънеца и си представи какво прави сега зад вратата тъстът му: хем добре знае кой е, а стои и гледа през миниатюрната шпионка — не води ли със себе си някой непознат и изобщо дали си струва да отключва… Най-сетне затракаха ключалки с различни гласове, вратата се открехна, придържана от верига. Старецът надникна през пролуката:

— Господи, какъв вид имаш! На бунището ли си бил?

— Горе-долу, Георгий Георгиевич — призна съкрушено зетят.

Но какво да правя, извинявайте.

— Събуй си мръсните обувки — нареди старецът и откачи веригата. Вратата безшумно се отвори, макар на вид да беше масивна, сякаш пази сейф.

Константиниди старателно заключи всички брави и поведе зет си към голямата кухня, отмести един стол и го посочи с пръст. Когато Дима седна, поклати назидателно глава:

— Боже мой, ами панталона, панталона! Така да го скъсаш! Нищо не умеете да носите сега. Като варвари!

Можеше да нарежда с часове — старчески мудно и безкрайно — за падането на нравите, за бездарността на младежта, за апашките табиети, изобщо за пълната безнравственост и неумение да се отнасят уважително към вещите. За да се спаси от обичайните излияния, Вадим реши веднага да премине към целта. Разказа накратко какво се е случило, че са откраднали Лариса заедно с колата, а сега, изглежда, остава да чакат условията, които ще поставят похитителите. Старецът слушаше цялата тази безсмислица според него и се опитваше да открие пропуски в разказа на зет си. Беше почти сигурен, че всичко е измислица с едничката цел да измъкне от него някаква определена сума. Ама че наглост! Стори му се странно и това, че зет му не е съобщил веднага за произшествието на най-близкия милиционер, изобщо тъмна работа. При това очите му шарят като на мошеник. И когато Вадим завърши разказа си и съкрушено замълча, старецът рече: