Фридрих Незнански - Опасно хоби

Скъпо струва Лариса Георгиевна, много скъпо!… Но какво ще направят, ако баща й откаже? Ще я убият ли? Прекалено силно, едва ли. Ще я обезобразят, ще я изнасилят? Но защо му е нужно на Вадим? Да я пуснат просто така, когато замисълът им не сполучи? Но нали това означава сами да се разобличат. Следователно трябва да имат някакъв резервен ход. Но какъв?

Пред очите на Лариса отново се появи съпругът й. Ето го, слиза от колата и мърмори: нещо пуши. А какво може да пуши в един мерцедес? Лъжа. Но той чопли нещо по двигателя, отива към багажника. После някакво сбиване. Или имитация на бой? Откъде се появиха изведнъж нейните похитители? Къде е собственият им транспорт? И защо Вадим спря точно на това място? Въпросителни, но ако ги съпоставиш, става лесно за отгатване.

Случвало се е между другото Вадим да подхваща разговори за богатството на тъста си, за картините, които на световните търгове могат да струват много скъпо, за съдбата на колекцията — нали дядото е изживял своето време. Това са негови думи. Но баща й имаше свои планове и Лариса, единствената му и любима дъщеря, беше посветена донякъде в тях. Веднъж баща й заяви: нито една жива душа не бива да научава, ясно ли е, Лариса? Естествено, тя всичко разбираше. Но в плановете му, уви, нямаше място за Вадим. Той беше нейният тежък кръст, а не на баща й. Вероятно един ден съпругът й го е осъзнал. Нали мъжете понякога са много чувствителни към подобни неща: наистина ли ги обичат, или само ги желаят. Сега Лариса беше твърдо убедена — не го беше обичала. Но го е желала. Ето отговорът. Какъв подлец е само! Гадна свиня!… Е, щом така постъпваш с мен, ще получиш своето. Тъпкано ще ти го върна…

Тя се надигна от миндера, оправи роклята си и се запъти към бара. Извади бутилката арменски коняк и нов едър грозд и заяви високо:

— Ех, че пазач имам! Ало, пазачът, ще си проспиш затворничката!

Ашот моментално отвори очи, сякаш изобщо не беше спал, но не промени позата си. Втренчи в Лариса Георгиевна големите си, тъмни като маслини очи и зачака продължението.

— Сама ли ще заповядаш да се грижа за себе си? Хайде, ставай, приятелче, и наливай на нещастната жена!

Ашот скокна с готовност, взе от нея бутилката и напълни една чаша.

— А за теб?

Той помисли и извади от бара втора чаша.

— Не си струва за мен — рече неизвестно защо притеснено, но все пак си капна на дъното.

— Наздраве, разбойнико! — извика жизнерадостно Лариса и се чукна с него. Протегна му гроздето и той внимателно откъсна едно зърно. — Я кажи какво ще правиш, ако взема да ти избягам?

— Не бива, Лариса Георгиевна, скъпа, не бягайте. — Ашот се усмихна. — Тъмно е, заваля дъжд. Все едно не знаете къде да бягате. Ще се намокрите, ще се простудите, ще боледувате. Защо?

— Слушай, не ме наричай, ако обичаш, „скъпа“, не понасям това. Да не би да продаваш домати на пазара? Купи си, скъпа! Не искам много, скъпа!

Тя така сполучливо изимитира продавачите на пазара с характерното им южно произношение, че двамата весело се засмяха, загледани един в друг.

— А как да ви наричам?

— Просто Лара. Така ме нарича баща ми.

— Добър човек ли е баща ви? — попита предпазливо похитителят.

— Много. И много ме обича. Но се опасявам, че вашите номера с Димка няма да минат пред него. — Като говореше, тя внимателно следеше изражението на лицето му, как ще реагира на тази прекалено явна въдица.

Но Ашот вдигна рамене и премълча. После пак седна в креслото и рече:

— Ако имах власт, Лара, щях да ви нося на ръце. Но за съжаление това не е моя работа. Нищо не мога да ви кажа.

— На ръце ли? — Тя се смая и застана съвсем близко до него, като докосна краката му с коленете си. — Защо се бавим? Хайде вдигай. Ще ти стигнат ли силиците?

Той се взря недоверчиво в нея и като се почувства неловко — той седнал, а тя права, — бавно се изправи. Пак му беше неудобно: Лариса стоеше съвсем близо до него. Повдигнала лице към Ашот, така го погледна — а тя умееше тези работи, познаваше страшната привлекателност на погледа си, — че бедният стреснат човек не издържа. Извика „Вай!“, сграбчи я изведнъж с две ръце и леко, като бебе, я вдигна към гърдите си. Без да му даде да се опомни, тя веднага обгърна с ръце шията му и впи своите устни в неговите.

Целувката беше непоносимо дълга. Лариса не пускаше устните му, впиваше се в тях, отваряше ги с език и като че ли ги захапваше все по-силно. И младежът не издържа прав.

Лариса Георгиевна се забрави за миг, а когато се опомни, беше вече по гръб на дивана, а младежът навиваше роклята й на гърдите, все по-нагоре и по-нагоре и ненаситно целуваше тялото й — корема, трапчинката между гърдите, стискаше със зъби зърната и стигна до шията. Смачканата рокля скриваше лицето й, пречеше й да диша и да вижда, главното — да вижда. Тя ловко се освободи от тази дреха. И ето че горещите устни на Ашот запълзяха надолу по тялото й, стигнаха корема и спряха на хълмчето.