Фридрих Незнански - Опасно хоби

Вадим вдигна учудено рамене и така за последен път демонстрира колко е интелигентен.

— Нали казахте… когато дойдох снощи, че спите. Как да звъня?… Не посмях да ви събудя.

— Да, наистина си глупак — заяви безапелационно старецът и забеляза как зет му се намръщи. — Не разбирам какво е намерила Лара в тебе? Не си никакъв мъж, а льольо… По-нататък? Хайде де!

— Какво да казвам? Този кавказец нареди да ви предам, че ще говорят само с вас.

— И след това ти му даде моя номер?

— Как иначе ще говори с вас? Естествено, че го казах… А не трябваше ли? Знаете ли какво заяви той? Че с всичките си доходи аз съм само едно лайно, с извинение… А бащата на Ларка е съвсем друго нещо. Какво ми оставаше тогава?

— Да… — тежко и разочаровано въздъхна Константиниди. — Да ме убият, ако разбирам защо хората те броят за мъж? Всичкият ти мозък ли е паднал в гащите?

— Ама защо говорите така? — обиди се Вадим.

— Я ми се разкарай от главата! — Старецът махна безнадеждно с ръка. — Сега слушай и запомняй: не повтарям два пъти. Може преди да си изпълнявал ролята на мъжкото куче в нашето семейство, а не на достойния за уважение съпруг, какъвто съм искал да те видя. Сега и тази длъжност се отнема. Няма да ти върна Лариса, когато я откупя. Който веднъж е изгубил и не е съумял да намери изгубеното, непременно ще повтори печалния си опит. А на мен дъщеря ми е скъпа, ясен ли съм?

Вадим щеше да подскочи, но само клюмна и няколко пъти кимна безнадеждно под суровия и изпепеляващ поглед на Константиниди.

— Ако всичко си разбрал, мисля, че нямаш повече работа в този дом. Или си на друго мнение?

По всичко личеше, че Вадим съвсем се обърка от толкова силния натиск на тъста си. Но изведнъж по лицето му премина някаква нагла усмивка, нетипична за него.

— Значи отдавна сте решили всичко вместо другите? И не ви пука какви намерения имаме ние — вашата дъщеря, която е моя жена, и аз? Излиза, че съм ви бил нужен за разплод? Намерили сте си мъжкаря, така ли? — Той явно си просеше скандал.

Но в момента Константиниди не искаше точно това. Нямаше нужда от викове, достатъчно е този кретен да разбере всичко и да се оттегли със съзнанието за собственото си нищожество и с надеждата за прошка. Ако Ларка не може без него, би му простил. Но не изцяло, а толкова, колкото прецени самият Георгий Георгиевич. Затова избухването на Вадим отпуши и собственото му раздразнение.

— От какво семе си, я кажи? Можеш да разказваш приказки за татенцето чекист само на приятелчетата си като теб! А аз те познавам като петте си пръста! — Той протегна разтворената си длан. — Скъпото ти татенце през трийсет и седма разстрелваше хората със собствените си ръце и присвояваше всичко, което те бяха изкарали с много пот! Ето откъде си толкова лъскав и охранен! Затова млъкни, пале! Знам ти зъбките…

— Оставете паметта на баща ми на мира! — закрещя истерично Вадим. — А вие… откъде сте?

— Още ли си тук?! — изрева остро и злобно старецът. — Профука жена си! И ми се пениш насреща! Вън, мерзавецо! Разкарай се!

Вадим скочи толкова рязко, че изненаданият Константиниди се притисна о креслото. Очакваше зет му да го нападне с юмруци. И щеше да е правилно! Дявол да го вземе, така е!

Но той постоя така няколко секунди с избелели обезумели очи и стиснати юмруци, после внезапно изхвърча от кабинета, изтича по коридора и входната врата се тресна отчаяно подире му.

Георгий Георгиевич постоя малко в настъпилата тишина, която се разливаше бавно из апартамента, вслушваше се в нея и най-сетне се окопити, обзет от дълбока горест и разочарование от зетя, дъщерята, от самия себе си и заобикалящия го свят, в който истинските мъже май се бяха свършили. Останали са само лигите, тоалетите и сълзите…

Той се надигна тежко от креслото и се затътри към вратата, за да заключи по навик всички брави. Господи, колко жалко! — мръщеше се, сякаш го болеше зъб. Ако сега Димка беше избухнал или се беше разкрещял, дори ако го бе хванал за гърлото, да пази Господ, може би Георгий Георгиевич щеше да му прости… Или поне щеше да го разбере. А този мерзавец просто избяга! Пъзльо и нищожество! Лайно, от редките…

Константиниди заключи вратата и впери невиждащ поглед в открехнатата вратичка на гардероба. Изведнъж я тресна с неочаквана ожесточеност, но тя се удари о рамката и пак се отвори. Боже! Как му омръзна всичко! Този дълъг идиотски живот, който живурка, някакъв долен, скотски, презрян живот!

А мерзавецът си го бива! — прозря внезапно старецът. Та той постигна своето! Затова сега не Ларкиният съпруг, а таткото е принуден да плати откупа — по собствена инициатива! Как ви се струва? Изпипано! Чак толкоз да е хитър? Не, не може да бъде — той е глупак и нищожество. За съжаление…