Фридрих Незнански - Опасно хоби

— Е и какво, доколкото схващам, ще ти поискат откуп? Така ли? А ти откъде знаеш?

— Защото веднъж вече ме заплашиха, просто не обърнах внимание. Мислех, че е обикновено изнудване. А ето какво излезе.

Вадим обясни също защо не се е обадил в милицията. Разбира се, най-добре да се договорят с престъпниците. А намеси ли се милиция, от тях всичко може да се очаква. Ченгетата, естествено, няма да се церемонят, но не се знае също как ще реагират похитителите. Не дай боже, могат и да убият заложницата или ще я измъчват, способни са на всичко.

— Ти по-добре знаеш — иронично забеляза старецът. — Богат човек, решавай. А аз бих се обадил в милицията.

— Добре, ще се обадя — упорстваше Вадим. — А после какво? Та аз не знам къде я държат. И каква сума ще поискат.

— А как си представяш тази работа? Ако ти си на тяхно място?

— Не знам. — Вадим уморено сви рамене. — На днешно време… Може дори милион. В долари.

Старецът подсвирна като хлапак.

— Бива си те!

— Но нима аз ги искам? — едва не кипна зет му. — В края на краищата става дума за вашата дъщеря!

— И твоя съпруга! — напомни Константиниди.

— Да, и моя съпруга — съгласи се Вадим. — Аз ще продам всичко за освобождението й — и жилището, и колата, и всичко, което имам. Но се опасявам, че сам няма да събера такава сума.

— Как ще събереш… — подсмихна се старецът. И тази подла присмехулност, когато става дума за човешки живот, направо вбеси Вадим. Не е човек, ами чукан проклет! Ето ги тези милиони — висят по стените наоколо! Ще се обеси, но няма да извади от рамките нито един от своите Мане или Реноар.

А той сякаш виждаше всичките му мисли, прозираха като на рентген. Някак между другото изведнъж отбеляза, че зет му не бива да разчита на картините. Като е решил да продава, негова си работа. Само че доколкото разбира, сега мерцедесът липсва. Пък и колко ли ще дадат за него?

— Всъщност ти защо дойде?

— Как! — обърка се Вадим. — Да разкажа… Вие сте баща!

— Добре, разказа. И какво после? Оказва се, че моят съвет не ти трябва. Решил си със собствени сили да освобождаваш съпругата си? Чест и хвала! Мъжествена постъпка, напълно в духа на времето. А аз защо съм ти?

Дима се изправи, мрачно погледна скъсания си панталон и каза, че ще се прибере вкъщи и ще чака кога похитителите ще позвънят. Сигурно още тази нощ или не по-късно от утре сутринта.

— Добре, обади ми се — кимна старчето.

И тръгна към вратата да отключи всичките си брави. Вадим се затътри след него. Да беше предложил поне чаша чай, въшливият му скъперник, самонавиваше се зетят. Само за себе си мисли! Ще пукне тук с богатството си и няма да има кой да отключи вратите, за да го погребе. Какви отрепки има на този свят!…

Но не беше прав. Като изпрати зет си, Константиниди взе стария си тефтер, където пазеше имена и телефони на нужни хора, с които се бе срещал или имал общи работи през дългия си живот.

Така, рече той на себе си, къде е нашата божествена Александра Ивановна? Смелата и доста симпатична някога оперативна работничка стигна до поста началник на МУР — Московската криминална милиция — и сигурно вече се е превърнала в огромно разплуто женище, което псува с удоволствие. С какъвто се събереш… Но Георгий Георгиевич помнеше, че никога не й е липсвал талант на ченге и решителност. Късничко е да звъни по това време. Дали да не почака до утре? Не е удобно да безпокои вкъщи немлада дама по малките часове. Но пък, от друга страна, точно в тази ситуация тя ще може по-добре да разбере тревогата му. Я все пак да рискувам, реши той.

Телефонът вдигна Романова, сякаш специално бе чакала позвъняването му.

— Кой в този късен час си проси комплименти? — Константиниди чу бодрия й, съвсем не „нощен“ глас.

— Опасявам се, че няма да познаете, наша прекрасна Александра Ивановна. — Константиниди се постара да звучи по-бодро. — Ще бъда кратък. По това време ви безпокои Георгий Георгиевич Константиниди, божествена. Ако нямах неприятности, за нищо на света нямаше да се реша. Може би си спомняте стария колекционер?

— Разбира се, чудесно ви помня, Георгий Георгиевич! — Старецът разбра, че тя наистина си спомни, а не просто любезничи. — Какво се е случило? Казвайте веднага какво ви тревожи! Да не са ви обрали посред нощ?

— Ох, пепел ви на езика! — занарежда Константиниди. — Като си спомня, сърцето ми изстива! Засега Бог е добър, Александра Ивановна. Но трябва да си призная, подозирам, че по този повод и други не спят в този момент…

И той изложи пред Романова всичко, за което му разказа зет му Дима. Романова слушаше, без да го прекъсва. А когато старецът свърши, попита с лека ирония: