Фридрих Незнански - Опасно хоби

Ето и днес — доведе я до див екстаз, а после стана, закопча си панталона, отупа се, заядливо я огледа, както купувач оглежда стоката на тезгяха, и се запъти към гаража, при колата. Поне да беше проронил една ласкава дума. Не, просната на килима в краката му, Лариса Георгиевна не откри никаква благодарност в погледа на мъжа си. Това бяха очи на жребец, сит и уморен от изобилната храна. Не, сигурно не я обича. Тази мисъл се загнезди под пищната златна грива на покорената и обезсилена съпруга и всичко това наистина беше обидно.

Преди да завият по Минското шосе, Вадим неизвестно защо отби на банкета и спря.

— Какво става? — вяло се поинтересува Лариса.

— Кой знае — сърдито измърмори Вадим, — ще отида да видя, нещо пуши.

Остави ключовете на таблото, слезе от мерцедеса и вдигна капака, почопли нещо, затвори го и тръгна към багажника. Лариса пак се облегна назад, до страничната врата. Отпред, близо до тях, шарейки с фарове по гъстите храсти, излетя от завоя и профуча някаква кола. Нощната магистрала живееше обичайния си живот. Бе тихо и тъмно. Неочаквано тя чу изотзад нечий кратък сподавен вик, глухи удари, изви глава и се обърна. И в същия миг отляво се отвориха едновременно двете врати. Тя само успя да забележи как на кормилото скочи снажен мъж, който приличаше на Вадим, а до нея се оказа втори, който веднага метна на главата й нещо плътно, с отвратителна миризма. Лариса се опита да стане, да завика, но почувства досами устата си груб плат, подобен на брезент. Отгоре й се стовари тежко, явно мъжко тяло, и грубите му пръсти, впити в ръцете й, започнаха да ги извиват на гърба й.

„Ако насилието е неизбежно — в съзнанието й изведнъж проблесна старият виц, — отпусни се и получи поне удоволствие…“ Но, изглежда, в тази минута, тоест веднага, не предстоеше никакво насилие над нея. Защото нападателят просто стегна ръцете, а после и глезените й и спокойно се отмести от нея.

В това време колата летеше, гумите тропаха в дупките по асфалта и вече сигурно не караха по Минско шосе, там движението е много по-спокойно.

Това похитители ли са? Но защо? Искат да я изнасилят ли? Кой? Неизвестно защо тази мисъл бе една от първите. Но в такъв случай по-лесно щеше да е, ако бяха я замъкнали по-настрани от пътя в гъстите храсталаци и се разположат почти комфортно. Ако не, тогава защо? Този глупав и безответен въпрос непрекъснато се въртеше в главата на Лариса Георгиевна, докато мерцедесът вървеше вече по съвсем разбит, сигурно черен път и спря.

Наоколо бе съвсем тъмно — ни луна, ни звезди, ни фенери. Небето бе мрачно и въздухът сякаш пренаситен от влага. Едва мержелееше съвсем черният силует на някаква вилна постройка. Похитителите свалиха вонящото покривало от Лариса, развързаха ръцете и краката й, после я хванаха вежливо от двете страни и я поведоха към къщата по влажната от скорошен дъжд трева. По скърцащи стъпалца се изкачиха на тераса. Хлопна врата и Лариса се озова в просторна, леко осветена стая с дървена ламперия, малка камина, широк миндер и банална гарнитура от плетени мебели за вила. Сложиха я на стол до масата, похитителите седнаха отсреща и тя най-сетне успя да ги разгледа.

Бяха мургави младежи с яко телосложение и явно имаха кавказки произход.

— Не се бойте от нищо, Лариса Георгиевна — започна единият от тях, брадатият, като подчертаваше с характерно произношение „не“-то. — Косъм няма да падне от главата ви. Просто трябва да се разберем със съпруга ви. Щом направи каквото ни е обещал, с удоволствие ще ви откараме с вашата кола право вкъщи. Вие сте изумителна жена, толкова забележителна, че сърцето ми не издържа вашата мъка. Не бива, Лариса Георгиевна! По-добре кажете с какво да ви почерпим?

— Дайте да пийна нещо — помоли Лариса с пресъхнал от вълнение глас.

— Разбира се, скъпа! — Вторият скочи като изстрелян от пружина, бе висок и широкоплещест младеж, същият, който й се стори, че прилича на Димка. Лицето му, със синкави избръснати бузи, сияеше от възторг. — Какво ще обичате? Уиски? Коняк? Какво предпочитате?

— Дайте коняк.

Младежът отвори сръчно бутилката, извадена от малкия вграден бар, който Лариса не беше забелязала, наля чаша, постави я на лъскав поднос и внимателно й я подаде. А отстрани сложи голям лилав грозд с едри зърна. Тя помисли, че за новата реколта още е рано, значи е от миналогодишната, но е запазен добре.

Поднесе чашата към устата си и почувства непознат фин мирис: конякът ухаеше неуловимо на чайна роза. Като забеляза недоумението й, младежът веднага й подаде бутилката.