Фридрих Незнански - Опасно хоби

— Вижте, скъпа, най-хубавият арменски коняк, само за скъп гост! Бутилиран в Ереван, по рецептата на самия Шустов!

Лариса отпи глътка и се учуди от тънкия вкус на питието. Машинално откъсна едно зърно от грозда и замези с него. Гроздето беше много сладко, студено и тръпчиво.

Най-накрая в главата й съзря въпрос:

— Значи аз съм като заложница?… Извинете, и за колко е оценена главата ми, ако не е тайна? Въобще, чия е тази идея?

Ето така, не един, а цяла серия въпроси, защото тя не е такава глупачка, както са си представяли тези крадльовци.

Първият се усмихна, погледна другаря си и незабележимо му намигна. Впрочем може да й се е сторило.

— Как да ви кажем, скъпа?… Ако назовем цената, ще се обидите. Защото всяка красива жена смята, че е безценна. А вашата, не намирам думи! Вашата е голяма, много голяма!

— И той откъде ще намери пари? — попита насмешливо тя. — Да продаде колата, но тя е у вас. Вилата? Някога и това ще стане. Пък и вие нямате сметка да ме държите тук година — може да фалирате. И на кого му хрумна тази щура идея?

— Не бива да се вълнувате, скъпа. — Брадатият се усмихна. — Тенът на лицето се разваля, а защо е нужно? Ще спите тук, Лариса Георгиевна. В гардероба има чисто бельо. Ашотик ще ви покаже. — Той кимна към широкоплещестия си другар, който стоеше с бутилката коняк в ръка и чакаше кога Лариса ще си изпие чашата, за да й налее пак. — Той ще направи всичко, което поискате. Само ви моля да не напускате къщата, тук има всички удобства. Е, мисля, че казах всичко. А сега, ако позволите, ще тръгвам. Имам работа, простете, скъпа.

Той стана, поклони се изискано, шляпна Ашот по рамото и като погледна нагоре към тавана, прошепна високо:

— Ах, каква жена! — след което бързо излезе.

— Не ви ли е студено? — загрижено попита Ашот, забелязвайки, че Лариса зиморничаво сви рамене.

Тя не отговори. Неочаквано я осени: ами да, и дума да не става за Димка. Тези апапи си точат зъбите за милионите на баща й. Но какво става с Димка, той къде е? Всичко това й изглеждаше много странно. Трябва да обмисли много добре случилото се, всичко да обмисли… И какво още искат от нея?

— Да запаля ли камината, Лариса Георгиевна?

Тя равнодушно повдигна рамене, все така замислена над своите въпроси. Ашот се извини неясно защо и излезе. Прозорците бяха затворени с кепенци. Впрочем вече минаваше дванайсет през нощта, все едно нищо не се вижда. Лариса отиде до гардероба, извади оттам възглавница и пухкаво вълнено одеяло, хвърли всичко на миндера, полегна и се зави до раменете. Трябва да обмисля всичко, заповяда си тя, но вълненията от последните часове я сломиха и след минута спеше.

Като се измъкваше от плиткото дере на банкета, откъдето го хвърлиха нападателите, Вадим откри, че разкошното му сако е сцепено на гърба почти на две, а доскоро елегантните му панталони приличаха на максипола. Изобщо целият бе изпокалян с кой знае откъде появилата се лепкава глина. Хълбоците го боляха, но най-много го болеше скулата — или го бяха ударили с юмрук, или той се е ударил, докато летеше из урвата надолу. Мерцедесът, естествено, вече беше изчезнал яко дим…

Вадим съблече сакото, преметна го върху ръката си и като бършеше бузата си с носна кърпичка, закуцука към близкото шосе. Кърпичката се изцапа с кал и кръв. Изглежда, здравата го бяха подредили. Вадим спря на банкета. По това време нямаше смисъл да кара някой частник да го качи на стоп до Москва. Първо, видът му беше такъв, че само глупак може да го вземе. А второ, той знаеше по себе си, че никой не спира в тъмното, за да няма случайно неприятности. Значи можеше да разчита само на такси. И той започна старателно ла се взира в потока бързащи коли за зелена лампичка.

Наложи се да чака дълго, затова пък му провървя от първото махване. Таксито отиваше в столицата празно, а и шофьорът не беше успял да огледа добре Вадим. Затова само леко спря, но не излезе от колата, готов всеки момент да отпраши.

Докато Вадим жално си казваше молбата, шофьорът погледна подозрително бъдещия си клиент, но когато той обеща да плати в „зелено“ и за по-достоверно потупа тлъстия си портфейл, веднага прие.

Щом се настани на задната седалка в таксито, Вадим захвана да обяснява причината за толкова неугледния си вид. Всичко се случва, а шофьорът винаги е сигурен свидетел, дори за всеки случай си записа номера на колата му върху гърба на една снимка на жена си, която носеше в целофановия калъф на портфейла си.

Шофьорът не се нуждаеше от много обяснения, защото, както сам каза, за съжаление такива работи напоследък станаха нещо обикновено. Сега всеки божи ден пишат за нападнати собственици на западни коли, че и нашите не ги жалят. Крадат, въздъхна шофьорът. Човек няма мира от тия бандюги. Пътуваш си, а се страхуваш. Вземеш пътник, уж си му направил добро, а той ти кади нож: давай печалбата. Добре, ако ти вземе парите и те пусне жив. Има много случаи, когато просто те изхвърлят на пътя, и толкоз. Шофьорът се случи приказлив и всячески беше готов да прояви състрадание към окъсания пътник. Разбира се, защо да не му съчувства малко, щом е обещал да си плати в „зелено“?