Фридрих Незнански - Първата версия

Две стаи по двайсет метра бяха обединени в една огромна гостна. Само височината на тавана малко не пасваше и затова гостната, въпреки красивите бели мебели, изглеждаше малко странно, като че ли я бяха сплескали. Още по-странно изглеждаше, когато в нея се бяха наблъскали толкова хора, облечени явно неподходящо за вечерен коктейл. И на всичкото отгоре начело с трупа на домакина.

Дейвид Ричмънд седеше покрит с чаршаф пред телевизора, още работещ, когато чистачката отворила вратата със своя ключ и открила мъртвия собственик. Чак потръпнах, като си представих как двамата едновременно гледаме сутрешните новини. Аз с чашка кафе в ръка, той — с куршум в тила.

Сетих се за нещастния жив арабин.

— Слушай, капитане — докоснах по рамото възбудения следовател Степанцов от Второ управление, с когото някога се бяхме засичали по арбатските дела. Добре си спомнях името му заради идиотското съвпадение с името на тогавашния ни клиент. — Вашият ГАЗ ли е запречил пътя на дипломатите? Там един арабин не може да мине вече половин час, да не вземе да стане международен конфликт.

— Ясно, Саша. Сега ще се оправим. — Ето, оказва се, че и той не ме е забравил съвсем.

Чух Степанцов да псува в коридора любопитния шофьор, чието място изобщо не беше в жилището.

— Семьон Семьонович — обърнах се към прокурор-криминалиста Мойсеев, който теоретически отдавна трябваше да се е пенсионирал, но не бързаше, а пък и началството не искаше да се лиши от такъв виртуоз. Той беше специалист особено по отношение на балистиката. — Какво имаш да кажеш?

— Някои неща се проясняват, Саша. Убили са го — Семьон Семьонович ми подаде целофаново пликче със сплескан куршум, — изглежда, с белгийска пушка „Мазер“, ако не бъркам, разбира се. Скъпа вещ, ще ти кажа. В колекцията ни има една такава. По пазарните цени е към десет милиона. Ще ти кажа със сигурност след експертизата.

— Капитане, а къде са колегите от контраразузнаването?

— Пука им на тях! Тяхната работа е чистичка. Помотаха се, поогледаха, понагрубиха ни малко и си заминаха. Да ловят шпиони сигурно. Къде ще седнат да се занимават с убийци? Моите момчета бяха тези, които преровиха околните тавани. Домъкнаха оттам тухли и всякакви боклуци. Тоя тип е стрелял е-ей от онази сграда насреща, от капандурата. Явно дълго е лежал и е чакал. Приспособил си две тухлички за опора, пушил — намериха три фаса. Май е бая смел. Не е хвърлил пушката, както правят обикновено. Разглобил я и си я прибрал в спретнатата чантичка. И слязъл по стълбата като бизнесмен, мамка му. Откриха единствено гилзата. Професионалист е гадината — с неочаквано за самия себе си възхищение в гласа каза Степанцов.

— Холмс — побутна ме по рамото Ломанов, за чието присъствие почти бях забравил.

— Какво, Уотсън? — откликнах автоматично. Брей каква младеж се е извъдила, вече Холмс ме наричат.

— Говоря сериозно, Александър Борисович, не се шегувам. Можете да го сметнете за глупост или празни фантазии, но имам чувството, че убиецът явно е чел Конан Дойл — развълнувано произнесе стажантът.

— Какво имаш предвид? — попитах излишно раздразнено. — Какво общо има Конан Дойл?

— Може би си спомняте, Александър Борисович, има един разказ от Конан Дойл, в който хитрият Холмс, когото искаха да застрелят, накара да направят восъчна кукла и я сложи на бюрото си пред прозореца, като от време на време сменяше положението на креслото, за да си помисли този, който го наблюдава отвън, че пред бюрото седи истинският жив Холмс. В края на краищата восъчният манекен получи куршум в челото.

— Нещо са ти много странни литературните асоциации, Серьожа. Няма нищо лошо в това да си падаш по Конан Дойл, но за съжаление в наше време той не ни е от помощ. Освен това не става дума за восъчен манекен. Пък и откакто перестройката се превърна в перестрелка, от прозорец в прозорец и през улицата стрелят едва ли не всеки ден. Дай да се заемем с работата.

В ъгъла на гостната, до белите рафтове с книги, стоеше висок господин с тънки очила. Думата „господин“ напълно съответстваше на този човек. Капитан Степанцов ми прошепна на ухото, че той е представител на американското посолство.

Познанията по английски на моя стажант бяха достатъчни, за да го използвам като преводач. Но рискувах лично да се обърна към американеца.

— Извинете, говорите ли руски?

— Да, говоря. — Американецът инстинктивно се усмихна.

— Специален следовател от Прокуратурата на Руската федерация Александър Борисович Турецки.