Луиза Пенни - Отровни думи

— Сигурна ли си в това, което каза?

Оливие се втренчи в своята приятелка и съседка. Беше едра, закръглена и чисто мокра, с жълти гумени ботуши, яркозелен дъждобран и червен чадър. Приличаше на експлодирала плажна топка. В същото време никога досега не я бе виждал толкова сериозна. Беше повече от сигурна.

— Влязох и го видях с очите си — потвърди Мирна.

— О, боже! — прошепна Габри. — Кой е?

— Не знам.

— Как така не знаеш? — попита Оливие. Приближи се към един от прозорците на бистрото, украсен с множество шпроси 6 6 Декоративни елементи към рамката на прозорец, които разделят стъклото на по-малки сектори с квадратна или друга форма. — Б.пр. , и вдигна длани от двете страни на лицето, за да засенчи отблясъците от оскъдната утринна светлина. Мирна държеше яркочервения си чадър над него.

Дъхът на Оливие замъгли стъклото, но преди това той успя да зърне онова, което бе видяла и жената. В бистрото имаше човек. Лежеше на пода върху старото чамово дюшеме. По гръб.

— Какво има? — Габри проточи врат, докато се опитваше да погледне през рамото на партньора си.

Изражението на русокосия мъж му каза всичко, което искаше да знае.

Габри се обърна към едрата книжарка:

— Мъртъв ли е?

— По-лошо.

„Какво пък може да е по-лошо от смъртта?“ — зачуди се мъжът.

Мирна бе единственият човек в селото със специалност, близка до лекарската. Работила бе като психолог в Монреал, но един ден ѝ бе дошло до гуша от лични драми и здрав разум. Стегна си багажа и напусна града. Натовари всичко в колата с намерението да обикаля няколко месеца, докато се установи някъде. Където и да е, само да ѝ хареса. Излезе от Монреал и кара в продължение на час, преди да се натъкне на Трите бора. Спря за café au lait 7 7 Кафе с мляко (фр.). — Б.пр. и кроасан в бистрото на Оливие и там си и остана. Разтовари багажа от колата, нае съседния магазин и апартамента на горния етаж и отвори книжарница за нови и стари книги.

Хората започнаха да идват: кой заради книгите, кой за да побъбри. Носеха ѝ своите разкази — някои между корици, други — отпечатани в сърцата им. Мирна разбираше, че сред тях има и истински, и измислени истории. С готовност изслушваше всяка, но не вярваше безусловно на чутото.

— Да влезем — предложи Оливие — и да се погрижим никой да не мести тялото. Добре ли си?

Габри бе затворил очи, но когато ги отвори, изглежда, се бе овладял.

— Нищо ми няма. От стреса е. Човекът не ми се стори познат.

На лицето му се изписа същото облекчение, което и Мирна бе почувствала, когато се бе втурнала вътре по-рано. Тъжната истина бе, че мъртъв непознат е много по-добре от мъртъв приятел.

Тримата се вмъкнаха в бистрото, скупчени един до друг, сякаш покойникът щеше да се протегне и да завлече някого от тях при себе си. Приближиха се бавно и внимателно до трупа и се надвесиха над него. Дъждовната вода се стичаше от косите и носовете им върху захабените дрехи на мъртвеца и се събираше на локвички по широките дъски на пода. Тогава Мирна нежно дръпна приятелите си далеч от ръба.

Така се чувстваха двамата мъже. Бяха се събудили в тази празнична неделна утрин в удобното си легло, в удобния си дом, в удобния си живот, и внезапно се бяха озовали увиснали на ръба на пропаст.

Извърнаха се и се спогледаха безмълвно с разширени от ужас очи.

В бистрото имаше мъртвец.

И то не просто мъртъв, а по-лошо.

Докато чакаха полицията, Габри сложи кафе, а Мирна свали дъждобрана си, седна до прозореца и се загледа в мъгливото септемврийско утро. Оливие се захвана да пали огън в каменните камини в двата противоположни края на помещението. Разрови енергично жаравата и дървата в едното огнище и усети как топлината прониква във влажните му дрехи. Беше изтръпнал, но не само заради пронизващия хлад.

Когато преди малко стояха надвесени над мъртвеца, Габри бе промълвил:

— Бедничкият…

Мирна и Оливие кимнаха. Пред тях лежеше възрастен мъж, облечен в дрипи. Лицето му бе бледо, в изцъклените му очи се четеше изненада, а устата му бе леко отворена.

Мирна посочи тила му. Една от дъждовните локви бе започнала да порозовява. Габри колебливо се приведе по-близо, но Оливие не помръдна. Беше смаян и зашеметен — не заради задната част на черепа, която бе смазана, а заради предната. Лицето.

— Mon Dieu 8 8 Боже мой (фр.). — Б.пр. , човекът е бил убит! Божичко! — възкликна едрият мъж.

Оливие продължи да се взира в очите на мъртвеца.

— Кой ли е? — прошепна Габри.