Карин Фоссум - Окото на Ева

— Останало е малко кафе — несигурно го покани тя.

Той прие. Щеше да е добре да държи нещо, дори да е дръжката на чаша. Момченцето изтича след майка си към кухнята, но се спря до вратата и го погледна скришом. Беше слабо дете, с леко луничав нос и много дълъг бретон, който постоянно падаше над лицето. След някоя и друга година щеше да заприлича на мъжа от сватбената снимка.

— Забравих как се казваш — заговори го Сейер предразполагащо.

За момент момченцето не искаше да каже името си, завъртя обутото си в гуменка краче върху линолеума и се усмихна срамежливо.

— Ян Хенри.

Сейер кимна:

— Ян Хенри, вярно. Мога ли да те попитам нещо, Ян Хенри? Събираш ли значки?

— Имам двадесет и четири. Закачени са на шапката ми.

— Донеси я да я видя — Сейер се усмихна — и ще ти дам още една. Със сигурност нямаш такава.

Малчуганът зави зад ъгъла и тръгна към детската стая. Върна се с шапката на главата. Беше му голяма. Свали я с голяма тържественост.

— Много гадно боде отвътре — обясни детето, — и затова не мога да я нося.

— Виж! Полицейска значка. Даде ми я госпожа Бренинген в участъка. Много е хубава, нали?

Момчето кимна утвърдително. Започна да търси почетно място върху шапката за малката жълта игла, отстрани без колебание значка с Кристин и Хокон 2 2 Кристин и Хокон — брат и сестра от норвежките народни приказки. — Бел.пр. и закачи новата точно в средата. Майката влезе и се насили да се усмихне.

— Отиди в стаята си, трябва да си поговоря с този човек.

Малкият си сложи шапката и изчезна.

Сейер отпи от кафето и загледа госпожа Айнарсон; тя пусна две бучки захар в чашата си, от ниско, за да не пръска. Беше си свалила халката. Пътят на косата й беше тъмен, а обилният грим около очите й придаваше сърдито изражение. Всъщност беше сладка, малка и спретната. Вероятно не го знаеше. Вероятно като повечето жени беше недоволна от външния си вид. За разлика от Елиза, помисли си той.

— Все още търсим купувача, госпожо Айнарсон. Точно както и преди. По неизвестна причина той е решил да продаде колата, макар никога да не го е обсъждал с вас. Излязъл е, за да я покаже на някого и не се е върнал. Може някой да е проявил интерес към колата, да го е спрял на улицата или нещо подобно. Може някой да е търсил точно такава кола и затова да се е свързал с него. Или някой е търсил него, именно него, а не колата, но я е използвал като претекст. Подмамил го е да я продаде, вероятно с пари в брой като уловка. Знаете ли дали е бил притиснат от липса на пари?

Тя поклати глава, докато дъвчеше раздробената бучка захар.

— И преди ме питахте същото. Не, не беше в тежко положение. Имам предвид, не чак толкова. Все пак всички се нуждаят от пари, ние не бяхме много добре финансово. А сега е дори още по-лошо. Не мога да дам малкия на детска градина. Освен това имам мигрена — започна да масажира внимателно слепоочието си, сякаш да покаже, че той трябва да се отнася внимателно към нея или в противен случай би получила травма в главата. — Заболяването ми пречи да работя добре, сама съм с детето и всички останали проблеми.

Той кимна съчувствено.

— Известно ли ви е да е играл комар или да е взел заем, да речем от някой познат, и да му е било трудно да се издължи?

— Не, нямаше дългове. Не беше кой знае колко умен, но пък и не е правил гафове. Справяхме се някак. Имаше работа. Парите ги даваше за колата, а от време на време и за някоя чаша бира. Понякога беше много устат, но не бе достатъчно обигран, за да се замеси в нещо…, нещо незаконно. Или поне аз мисля така. Бяхме женени осем години и смятам, че го познавам. Имам предвид познавах. И не искам да седя тук и да дрънкам за Егил, нищо че е мъртъв — тя пое дълбоко въздух.

— Не си ли спомняте някой от приятелите му да е проявявал желание да вземе колата?

— О, да, със сигурност имаше мнозина. Но той не искаше да я продава. Дори не искаше да я даде под наем.

— А ще си спомните ли обаждания по телефона в дните преди изчезването му, които евентуално са свързани с продажбата?

— Не.

— Как се държа вечерта, преди да излезе?

— Преди отговорих на този въпрос. Както обикновено. Върна се от работа в три и половина. Беше първа смяна. Яде пица „Мексикана“, пи кафе и цял следобед лежа в гаража.

— Лежа?

— Под колата. Стягаше я. Беше обсебен от тази кола. След това я изми. Аз не излязох от къщата и не забелязах нищо, преди той да влезе, точно по средата на „Казино“, и да каже, че има среща, за да показва колата.

— Не спомена име?