Карин Фоссум - Окото на Ева

— Не.

— Нито мястото на срещата?

— Не.

— И вие не попитахте ли защо ще я продава?

Тя докосна бързо косата си и поклати глава.

— Не му се бърках за колата. Дори нямам шофьорска книжка. Беше ми все едно каква кола ще имаме, стига да има някаква. А и той не каза, че ще я продава, само щеше да я покаже на някого. И не е задължително да е на убиеца. Може да е срещнал някого, да е взел човек на стоп или нещо такова. Какво знам аз?! Нашият град е пълен с откачалки заради хероина, не разбирам как не можете да спрете това. Помислете за Ян Хенри. Ще израсне тук, а няма много високи оценки, в това отношение прилича на баща си.

— Високите оценки — усмихна се Сейер — идват с течение на времето. Май трябва да порасне още няколко години. Издирвахме въпросния купувач чрез вестниците и телевизията — припомни й той, — но никой не се свърза с нас. Никой не посмя. Или онази вечер, когато вашият съпруг е излязъл от вкъщи, е излъгал, или купувачът е действителният убиец.

— Излъгал? — погледна го обидена. — Ако си мислите, че е имал тайни, грешите. Не беше такъв. Нито пък имаше друга жена. Не се интересуваше от жени, ако трябва да съм честна. След като е казал, че отива да покаже колата, значи е истина.

Отговорът й, прост и рязък, успя да го убеди. Той се замисли за момент и видя детето да се промъква тихо в стаята. Седна на пода зад гърба на майка си и примигна срещу Сейер.

— Ако помислите за по-ранен период, имаше ли нещо не наред? Да кажем, шест месеца преди да изчезне и до момента, когато открихме колата на сметището. Да се сетите за някакъв случай или период, когато е изглеждал различен, например притеснен? Или нещо друго? Телефонни обаждания? Писма? Да се е връщал по-късно от работа или е спал лошо през нощта?

Юрун Айнарсон сдъвка още една бучка захар. Забеляза как мислите й се връщат в миналото. Клатеше глава при един или друг спомен, после го отхвърляше и продължаваше към следващия. Айнарсон младши дишаше безшумно. Имаше големи уши, каквито са обикновено ушите на децата.

— Една вечер имало свада в кръчмата. Е, сигурно се случва постоянно и не е било нищо особено, но някакъв тип бил толкова пиян, че собственикът се обадил в полицията, за да го приберат в ареста. Всъщност бил един от приятелите на Егил от пивоварната. Егил тръгнал след тях и ги помолил да го пуснат. Обещал да го закара до вкъщи и да го сложи да спи. Така и направили. Онази нощ се прибра в три и половина и дори си спомням, че се успа на следващата сутрин.

— Така ли? А научихте ли какво се е случило?

— Не, само че е бил смъртно пиян. Другият, не Егил. Егил беше с колата, а на следващия ден беше първа смяна. А пък и аз не попитах; тези неща не ме интересуват.

— Смятате ли, че беше състрадателен човек? Било е много мило от негова страна. Не е бил длъжен да си прави труда.

— Не беше кой знае колко състрадателен, след като ви интересува. Забелязваше малко неща около себе си. Останах изненадана от реакцията му, признавам. Да спасява пияница от арест. Но дори и да съм останала учудена, те все пак бяха приятели. А и честно казано, не съм мислила много за случая, не и преди да ме попитате.

— Кога приблизително се случи това?

— О, не, не си спомням. Малко преди да изчезне.

— Седмици? Месеци?

— Не, може би няколко дни.

— Няколко дни? Сетихте ли се за този случай при разговора ни през есента? Тогава споменахте ли го?

— Не мисля.

— А пияният приятел, госпожо Айнарсон, знаете ли кой беше?

Тя поклати глава, хвърли бърз поглед през рамо и видя детето.

— Ян Хенри! Казах да стоиш в стаята си!

Ян Хенри стана и гузно излезе от дневната. Тя наля още кафе.

— Името, госпожо Айнарсон — подкани я Сейер тихо.

— Не, не си спомням. Те са толкова много, в тази кръчма ходи дяла тайфа.

— Но той се е успал на следващия ден, нали така казахте?

— Да.

— А в пивоварната точно отчитат часа на влизане.

— Аха.

Той се замисли за момент.

— Когато ви върнаха колата от техническата проверка, вие я продадохте.

— Да. Не разполагам с пари дори за книжка и я продадох на брат ми. Имах нужда от средства. Продадох и колата, и инструментите в багажника. Гаечни ключове и един крик. И дял куп вехтории, които не знам точно за какво служат. Обаче нещо липсваше. Беше изчезнало.

— Какво?

— Сега не мога да се сетя. Брат ми пита за него, така че търсихме, но не открихме нищо. Не мога да се сетя какво беше.

— Опитайте се! Сигурно е важно.

— Не, не мисля, че беше важно… не си спомням какво беше. И в гаража търсихме.