Карин Фоссум - Окото на Ева

— Не се ли е променило? Ако не си следил събитията внимателно, ти напомням, че намерихме човека. Заклан като прасе. А ти твърдиш, че нищо не се е променило.

Опитваше се да потисне арогантния тон.

— И все пак едва ли ще получим различни отговори само поради тази причина.

— Това — преглътна бавно Сейер — предстои да разберем, нали?

Карлсен затвори шумно папката.

Сейер постави папката със случая Айнарсон в архива до случая Дурбан. Сега щяха да си правят компания, помисли си той. Мая Дурбан и Егил Айнарсон. И двамата бяха мъртви, но никой не знаеше защо. Облегна се назад в стола и вдигна дългите си крака върху бюрото, потупа се по гърба и успя да си измъкне портфейла. Намери снимката на внука си Матеус, притисната между шофьорската книжка и свидетелството по парашутизъм. Малкият, току-що навършил четири години, познаваше повечето марки коли и вече бе преживял първото си сбиване с болезнена загуба. Беше страхотна изненада — денят, в който той замина за Форнебю, за да посрещне дъщеря си Ингрид и зет си Ерик, които се връщаха от тригодишен престой в Сомалия. Тя като медицинска сестра, а той като лекар към Червения кръст. Изрусена и със златист тен, тя стоеше на най-горното стъпало на самолетната стълба. За една част от секундата му се стори, че вижда Елиза, както изглеждаше, когато се срещнаха за първи път. В ръцете си носеше малкия. Тогава той беше на четири месеца, шоколадовокафяв, със ситни къдрици и с най-черните очи, които някога бе виждал. Помисли си, че като цяло сомалийците са красив народ. Погледа снимката известно време, преди да я прибере. Сега в бараката беше тихо, както и във високия блок в съседство. Пъхна два пръста под ръкава на ризата и се почеса по лакътя. Кожата се белеше. Под нея се виждаше нова розова кожа, която също се белеше. Грабна якето от облегалката на стола и заключи. После се отби за секунди на рецепцията при госпожа Бренинген. Тя мигом остави книгата настрана. И без това беше стигнала до обещаваща любовна сцена и искаше да я запази за момента, в който ще е под юргана. Размениха няколко думи, той кимна леко и се отправи към улица „Росенкранц“ и вдовицата на Егил Айнарсон.

Първо се погледна бързо в огледалото и прокара пръсти през късо подстригания перчем, който остана в същото положение. Беше по-скоро ритуал, а не го правеше от суета.

Сейер използваше всяка възможност да излезе от офиса. Мина през центъра с ниска скорост както обикновено. Караше стара и бавна кола, голямо синьо „Пежо“ 604, и никога не бе имал причина да я смени. На заледена настилка все едно караше шейна. След малко отдясно останаха цветните жилищни сгради — розови, жълти и зелени. Слънцето ги огряваше и те изглеждаха приветливи. Строени през петдесетте години, имаха особена атмосфера, каквато липсваше на новите къщи. Дърветата бяха израснали високо, а градините бяха плодородни или поне щяха да бъдат напролет. Но все още беше студено, не се очертаваше пролетта да дойде скоро. Времето дълго се задържа сухо и купчинки мръсен сняг стояха като боклук върху канавките. Огледа се за номер 16; бързо разпозна зелената, добре поддържана къща. Входната алея беше задръстена от колелета с помощни колелца, всевъзможни камиончета и пластмасови играчки, каквито децата безразборно измъкват от мазета и тавани. След дълга зима чистата асфалтова настилка винаги изглежда привлекателна. Паркира и звънна на вратата.

Минаха няколко секунди, преди тя да отвори. За полата й се държеше слабо момченце.

— Госпожо Айнарсон — той се поклони леко, — дали мога да вляза?

Кимна му едва доловимо и не съвсем охотно, но пък не общуваше с много хора. Той стоеше твърде близо и тя усети миризмата му — смесица от кожено яке и дискретен афтършейв.

— Не съм научила много повече от есента — каза тя неуверено. — Освен че е убит. Но за това сякаш бях подготвена. Защото, като видях как изглежда колата…

Прегърна с една ръка детето, сякаш искаше да защити и двамата.

— Но вече сме го открили, госпожо Айнарсон. Не мислите ли, че нещата ще се променят малко? — замълча и зачака.

— Бил е някой идиот, който е искал пари — поклати глава, объркана. — Портфейлът му беше изчезнал. Казахте ми, че портфейлът му е изчезнал. Нищо, че е имал само сто крони. В днешно време хората убиват и за дребни пари.

— Обещавам да не ви отнемам много време.

Тя отстъпи и тръгна навътре през антрето. Сейер спря, преди да влезе в хола, и се огледа. Винаги го изумяваше, даже ужасяваше, колко си приличат хората. Личеше си по стаите и по мебелировката. Едно и също навсякъде, разположено еднакво симетрично, с телевизора и видеото като своеобразен център спрямо останалата покъщнина. Тук семейството пропълзяваше, за да се сгрее. Госпожа Айнарсон имаше розова кожена гарнитура и бял килим с дълъг косъм под масата. Беше стая, обзаведена с женски маниер. Живяла сама шест месеца, вероятно бе използвала времето, за да се отърве от всякакъв мъжки почерк, ако въобще е имало такъв. Предишния път, както и сега, той не забеляза никакви следи на липса или любов към мъжа, когото намериха в черните води на реката, надупчен и сив като стара гъба. Отчаяние предизвикваха практически неща. Като например как щеше да преживява тя, как щеше да излезе от положението и да намери друг мъж, когато няма възможност да наеме бавачка. Тези мисли му развалиха настроението. Загледа се в снимката от сватбата над канапето. Беше твърде помпозна с изрусената млада Юрун, а до нея Айнарсон, тънък и дълъг, гладко избръснат като за първо причастие, но с редки мустачки. Двамата явно са позирали старателно пред посредствен фотограф, заинтересован повече от това как изглежда всеки поотделно, а не заедно един до друг.