Карин Фоссум - Окото на Ева

— А той дали има деца?

Ева си разтърка лицето. Вече не беше сигурна в бъдещето. Загледа се в пилето, в панираните кафяви парчета, изпържени в мас, и почувства, че не й се яде. Картините заприиждаха отново. Виждаше ги през клоните на бадемовото дърво.

— Да — отговори тя накрая, като пак разтърка лице, — той най-вероятно има деца.

Възрастна жена забеляза синьо-бялата обувка между камъните, докато разхождаше кучето си. Точно както Ева и тя се обади от телефона до моста. Когато полицията пристигна, стоеше на брега малко смутена, с гръб към трупа. Пръв от колата излезе полицейският служител Карлсен. Виждайки жената, се усмихна учтиво и погледна любопитно към кучето й.

— Китайско голо куче — обясни тя.

Наистина беше интересно жалко кутре, твърде розово и сбръчкано. На главата имаше гъст сноп от мръсножълта козина, а иначе, както уточни жената, беше голо.

— Как се казва? — попита той любезно.

— Адам.

Той кимна и се усмихна, а после се наведе, за да вземе инструментите от багажника. Известно време се мъчиха да извадят тялото и накрая, като успяха, го положиха върху брезент. Не беше никак тежък, но така изглеждаше след престоя във водата. Жената с кучето се премести настрани. Служителите работеха тихо и внимателно, фотографът снимаше, един съдебен лекар приклекна до брезента и започна да води бележки. За повечето смъртни случаи причините бяха банални и те не очакваха нищо ново. Вероятно някой пияница се е катурнал във водата — вечер имаше много такива под моста и по алеите. Беше някъде между двадесет и четиридесетгодишен, слаб, но с бирено коремче, рус и не много висок. Карлсен нахлузи гумена ръкавица на дясната си ръка и повдигна внимателно края на ризата.

— Пробождания с нож — констатира той кратко. — Няколко. Да го обърнем.

Прекратиха разговора. Чуваше се единствено шумът от гумени ръкавици, които се свалят и слагат, щракването на фотоапарата, нечие дихание и шумоленето от разстилането на полиетилена до трупа.

— Чудя се — промърмори Карлсен, — дали най-сетне не сме намерили Айнарсон?

Портфейлът на жертвата така и не намериха, ако изобщо е имало такъв. Часовникът обаче си стоеше на ръката му — евтин часовник с много „екстри“ като например циферблати за времето в Ню Йорк, Токио и Лондон. Черната каишка се беше отпечатала върху подутата китка. Трупът, престоял дълго време във водата, бе изминал дълъг път по течението на реката, затова мястото, където го откриха, не представляваше голям интерес. Въпреки това извършиха някои проучвания, търсиха около брега за евентуални следи, но намериха само празна пластмасова кана със замръзнала вода и празна цигарена кутия. Горе на алеята се бяха събрали доста хора, предимно младежи, които изпъваха вратове и се опитваха да зърнат трупа върху брезента. Разлагането бе започнало отдавна. Напълно обезцветена, кожата се беше отделила от тялото, най-вече на краката и ръцете, сякаш е носил твърде големи ръкавици. Беше изгубила цвета си. Очите, някога зелени, сега бяха прозрачни и без цвят, косата — окапала на големи туфи, а лицето — подпухнало, така че чертите не се виждаха Раци, риби и насекоми в реката се бяха почерпили щедро. Пробожданията от нож от едната страна зееха като големи прорези в сиво-бялата кожа.

— Преди ловях риба тук — обади се момче, застанало на алеята. През своя седемнадесетгодишен живот никога не бе виждало мъртвец. Не вярваше истински в смъртта, както не вярваше и в Бог, защото никога не се беше сблъсквало нито с едното, нито с другото. Скри брадичка в яката на якето си и отпусна рамене напред. От този момент всичко беше възможно.

Докладът от аутопсията пристигна четиринадесет дни по-късно. Заместник-началникът Конрад Сейер свика шест души на заседание в конферентната зала, която се намираше в бараките зад Съдебната палата. Поради липса на помещения в последно време построиха няколко офиса, скрити от погледите на гражданите. С изключение на нещастните души, които влизаха в по-близък контакт с полицията, повечето хора никога не ги бяха виждали.

Доста факти вече бяха разкрити. Знаеха самоличността на мъжа. Това, всъщност, разбраха веднага, защото на халката му бе гравирано името на съпругата му Юрун. Архивна папка от октомври предходната година съдържаше информация за изчезналия Егил Айнарсон, на тридесет и осем години, с адрес улица „Росенкранц“ 16. За последен път бил видян на пети октомври в девет часа вечерта. Имаше съпруга и шестгодишен син. Папката, все още тънка, щеше да стане по-дебела. Наскоро направените снимки, макар и не особено приятни, щяха да я издуят. При изчезването му бяха разпитани много хора — съпругата, колеги, роднини и приятели. Никой не разказа нищо важно. Той не беше любимецът в семейството, но пък нямаше и врагове или поне не научиха за такива. Имаше постоянна работа в пивоварната, всеки ден се прибираше за вечеря, а по-голяма част от свободното си време прекарваше или в гаража, където поправяше любимата си кола, или с приятели в кръчма в южната част. Кръчмата се казваше „Кралско оръжие“. Изглежда, Айнарсон бе станал нелепа жертва на отчаян насилник, търсещ пари за наркотици. Хероинът бе завзел сериозно града, нещо, за което имаше големи предпоставки на това студено ветровито място. Или Айнарсон е имал някаква тайна. Вероятно дължеше пари.