Карин Фоссум - Окото на Ева

Беше късен следобед, слънцето гаснеше и не след дълго пивоварната щеше да се превърне от скучен колос в замък с хиляда свещи, отразяващи се в реката. Градът изглеждаше красив едва когато беше тъмно.

Ева следеше с поглед момиченцето, което тичаше по брега на реката. Разстоянието между тях беше десет метра и тя внимаваше да не става по-голямо. Денят беше сив и малко хора се разхождаха, от бързо течащата река идваше леденостуден повей. Ева се огледа за хора с кучета. Ако видеше куче, пуснато свободно, не можеше да диша спокойно, преди да отминат. Не видя нито едно. Полата се вееше около краката й, а вятърът проникваше безпрепятствено през плетения пуловер, затова се бе обгърнала с две ръце. Ема тичаше доволно напред, макар и не особено грациозно, понеже беше твърде тежка. Дебело дете с голяма уста и ъгловато лице. Червената й коса се удряше във врата, а от влагата изглеждаше мръсна. Съвсем не беше красиво и спретнато момиченце, но не го знаеше и вървеше безгрижно, танцувайки, без оттенък на елегантност и с онзи апетит за живота, който има само едно дете. „Четири месеца до началото на училище“, помисли си Ева. Един ден ще се види отразена в критичните погледи из училищния двор, за пръв път ще забележи своите неелегантни обноски. Но ако беше силно дете, ако приличаше на баща си, онзи, който си намери друга и изчезна, тя никога нямаше да мисли за това. За това обаче мислеше Ева Магнус, докато вървеше. Както и за палтото на закачалката в антрето вкъщи.

Ева познаваше всяко камъче по пътя, бяха минавали оттук безброй пъти. Ема хленчеше, защото не искаше да се разделя със стария навик да се разхождат бавно покрай реката, докато Ева можеше да мине и без това. От време на време детето изчезваше надолу към водата, забелязало нещо, което заслужава проучване отблизо. Ева следеше като сокол. Ако падне във водата, нямаше кой да го спаси, освен нея. Реката беше бърза, водата — леденостудена, а момиченцето — тежко. Тя потрепери.

Сега малката, намерила плоска каменна повърхност долу до водата, помаха и извика майка си. Ева слезе. Имаше място точно колкото да седнат и двете.

— Не бива да сядаме тук, мокро е. Ще хванем цистит.

— Опасно ли е?

— Не, но е болезнено. Пари и непрекъснато ти се пишка.

Въпреки това седнаха. Наблюдаваха водовъртежите и се чудеха на това движение.

— Защо се образува течение във водата? — попита Ема.

Ева трябваше да помисли малко.

— Ами, Боже мой, не разбирам. Сигурно е свързано по някакъв начин с дъното, има толкова много неща, които не знам. В училище ще учиш за това.

— Винаги когато не можеш да отговориш, казваш така.

— Да, но е вярно. Във всеки случай ще попиташ госпожата. Учителките знаят много повече от мен.

— Не вярвам.

По водата бързо се носеше празна пластмасова бутилка.

— Искам я! Нали ще ми я вземеш?

— О, не, уф… Остави я, това е боклук. Замръзвам, Ема, хайде да си тръгваме!

— Още малко.

Момиченцето си дръпна косата зад ушите и постави брадичка на коленете, но косата — щръкнала и непослушна — падна отново върху лицето.

— Много ли е дълбоко? — кимна към средата на реката.

— Не, въобще не — отвърна Ева тихо, — осем-девет метра, мисля.

— Много е дълбоко.

— Не, не е. Най-дълбоката точка в света се намира в Тихия океан — продължи тя замислено. — Една падина, дълбока единадесет хиляди метра. На това казвам аз много дълбоко.

— Не бих се къпала на такова място. Ти знаеш всичко, мамо. Не вярвам, че госпожата знае тези неща. Искам розова ученическа чанта.

Ева потрепери.

— Хм… Те са хубави, но много бързо се замърсяват. И кафявите не са лоши. Кафявите кожени чанти, виждала ли си ги? Такива, каквито носят големите?

— Аз не съм голяма. Сега ще бъда в първи клас.

— Да, но ще пораснеш, а не може всяка година да си с нова чанта.

— Но нали сега имаме повече пари?

Ева не отговори. Въпросът я накара да погледне през рамо назад, беше придобила този навик. Ема намери пръчка и бръкна с нея във водата.

— Защо се образува пяна? — продължи с въпросите тя. — Жълта гадна пяна.

Започна да удря с пръчката по повърхността.

— Да питам ли в училище?

Ева все още не отговаряше. И тя беше поставила брадичка на коленете си, мисълта й се рееше, а Ема почти изчезна от периферното й зрение. Реката й напомняше за нещо. В черната вода виждаше лице. Кръгло лице с малки очи и черни вежди.

— Легни на леглото, Ева!

— Какво? Защо?

— Прави каквото ти казвам. Легни на леглото!