Карин Фоссум - Окото на Ева

Само ако знаеше какво й е. Все пак отговори високо:

— Много мило, татко, но тя иска съвсем определена чанта. Може ли да се замени?

— Да, но аз купих каквато ми казахте — розова кожена чанта.

Ева се опита да снижи гласа си до нормален тон.

— Трябва да затварям, татко! Парите свършват. Грижи се за себе си!

Чу се щракване и връзката прекъсна. Броячът беше спрял.

Ема наблюдаваше напрегнато.

— Веднага ли ще дойдат?

— Да, ще изпратят кола. Ела да хапнем. Ще се обадят, ако трябва да говорят с нас, но не мисля, че ще се наложи. Поне не сега, може би по-късно, но ще се свържат. Ние нямаме нищо общо с това, нали?

Говореше трескаво, останала почти без дъх.

— Хайде да почакаме, докато дойдат, моля те.

Ева поклати глава. Пресече улицата на червено, дърпайки детето след себе си. Двете прекосиха града. Контрастът между тях беше голям: Ева — висока, слаба, с тесни рамене и дълга тъмна коса, Ема — дебела, едра и кривокрака, с леко полюляваща се походка. И двете замръзваха. И градът замръзваше от студеното течение на реката. Ева си помисли, че в този град няма никаква хармония и никога няма да бъде истински щастлив, защото е разделен на две. Двете страни се бореха за престиж. Северната страна с църквата, киното и най-скъпите универсални магазини, южната — с железопътната линия, евтините центрове, кръчми и „Винения монопол“ 1 1 „Винен монопол“ — държавна фирма, получила монополно право за търговия с алкохол в Норвегия. — Бел.пр. . Последният беше много важен и осигуряваше постоянен поток от хора и автомобили по моста.

— Защо се е удавил, мамо?

Ема се вторачи в лицето на майка си и зачака отговор.

— Не знам. Сигурно е бил пиян и е паднал в реката.

— Може да е ловил риба и да е паднал от лодката. Трябвало е да има спасителна жилетка. А той стар ли беше, мамо?

— Не чак толкова стар. Колкото татко ти вероятно.

— Татко поне може да плува — облекчено въздъхна малката.

Стигнаха до зелената врата на ресторант „Макдоналдс“. Ема я отвори със сила. Миризмата на хамбургери и пържени картофи я поведе с обичайния и апетит навътре в заведението. Мъртвецът в реката беше забравен, забравени бяха всякакви проблеми. Коремът на Ема куркаше, а Аладин беше наблизо.

— Отиди да намериш маса — подкани я Ева. — Аз ще поръчам.

Тя отиде в ъгъла, както обикновено. Настани се под цъфналото бадемово дърво от пластмаса. Ева се нареди на опашката. Опита да се отърси от изплуващата в съзнанието й картина, но тя се връщаше натрапчиво. Дали Ема ще забрави, или ще разкаже на всички? Може да започне да сънува кошмари. Никога повече не бива да говорят за случилото се. Накрая й се искаше да вярва, че никога не се е случвало.

Опашката се придвижи леко напред. Ева загледа разсеяно младежите зад щанда с червени козирки и червени ризи с къс ръкав. Работеха с бясно темпо. Изпаренията от храната образуваха стена зад касите; миризмата на мас, на печено месо, разтопен кашкавал и всевъзможни подправки нахлу в носа й. И въпреки това те оставаха незасегнати от тежкия въздух, тичаха наляво-надясно като работливи червени мравки и се усмихваха енергично при всяка поръчка. Наблюдаваше бързото движение на ръцете и краката. Никак не приличаше на нейния работен ден. По-голяма част от времето тя стоеше в средата на ателието със скръстени ръце и наблюдаваше враждебно някое голямо платно. Понякога гледаше умоляващо. В хубави дни гледаше агресивно, изпълнена с авторитет и превъзходство. Рядко се случваше да продаде картина.

— „Хепи мийл“ — бързо поръча тя. — И пиле с две коли. Бихте ли сложили и един Аладин, защото тя още го няма. Моля ви!

Момичето се залови за работа. Ръцете се въртяха, печаха, пакетираха и сгъваха светкавично бързо. Ема изпъна врат от ъгъла, за да проследи с поглед майка си, когато тя най-накрая тръгна нестабилно с подноса. Изведнъж краката на Ева се разтрепериха. Свлече се върху стола и загледа с недоумение момиченцето, което вече нетърпеливо отваряше малката картонена къща. Търсеше подаръка. Последва оглушителен изблик.

— Падна ми се Аладин, мамо!

Вдигна фигурката над главата си, за да я покаже на цялото заведение. Всички се обърнаха да я видят. Ева скри лице в ръце и изхълца.

— Лошо ли ти е?

Ема стана страшно сериозна и скри Аладин под масата.

— Не, не… Просто не съм съвсем във форма. Скоро ще ми мине.

— Да не ти е мъчно за умрелия?

Тя подскочи. Но отвърна:

— Да, мъчно ми е за умрелия. Сега обаче няма да говорим за него. Никога! Чуваш ли ме, Ема! С никого! Иначе само ще се натъжим.