Карин Фоссум - Не поглеждай назад

— Какво става, Халвур? — извика баба му, като го зърна от всекидневната как облича дънковото си яке. — Ще излизаш ли?

Не отговори. Чу гласа й, но значението на думите й не стигна до съзнанието му.

— Къде си тръгнал? На кино ли?

Започна да си закопчава якето и същевременно се чудеше дали ще успее да запали мотоциклета. Ако не стане, ще се наложи да хване автобуса и ще пътува дотам цял час. Халвур не разполагаше с толкова време, нужно беше да се действа бързо.

— Кога ще си дойдеш? Ще се прибереш ли за вечеря?

Спря и я погледна, сякаш чак сега осъзна, че тя мърмори точно под носа му.

— Вечеря?

— Къде си тръгнал, Халвур, вече се смрачава!

— Ще се срещам с един човек.

— С кого? Виждаш ми се блед, да не си анемичен? Кога за последно ходи на лекар? Сигурно и ти не си спомняш. Как каза, че е името на този човек?

— Не съм ти го казвал. Юнас.

В гласа му прозвуча удивителна решителност. Вратата се затръшна, а когато баба му погледна през прозореца, видя как внукът й се е надвесил над мотоциклета и човърка нещо с гневни движения.

Камерата на първия етаж не беше удобно разположена. Това му хрумна сега, когато се вторачи в екрана отляво. Лещата се намираше в контражур и клиентите се виждаха като неясни очертания, почти като призраци. Той обичаше да види какви са клиентите, преди да ги посрещне. На втория етаж светлината беше по-добра и той можеше да различи лицата и дрехите на хората, влезли в галерията. Ако се окажеха постоянни клиенти, се подготвяше и така слизаше при тях. Настройваше се на честота, каквато всеки клиент имаше право да очаква. Погледна екрана, покриващ първия етаж. Там стоеше самотна фигура. Доколкото виждаше, новодошлият беше мъж или младеж в късо яке. Независимо от малката вероятност клиентът да е от важните, търговецът е длъжен да му обърне нужното внимание и да му предложи обичайното добро обслужване, за да поддържа реномето на галерията, спечелило си славата на безупречно. А и човек няма как да разбере колко пари има клиентът в джоба си. Не и в наши дни. Откъде да знае, може този невзрачен господин да е тъпкан с пари. Бавно тръгна надолу по стълбите. Стъпките му не се чуваха, имаше лека, промъкваща се походка. Не му приличаше да подскача наоколо като продавач в магазин за детски играчки. Това беше галерия, вътре се говореше приглушено. Нямаше етикети с цени и касови апарати. Обикновено изпращаше на клиентите фактура; рядко се случваше някой да плати с дебитна или друга карта. Почти слезе на първия етаж, оставаха му две стъпала, но внезапно спря.

— Добър ден — измънка той.

Младежът стоеше с гръб, но се обърна и прикова в него любопитния си поглед. Там се таеше мнителност, примесена с учудване. Мълчеше, само се взираше в търговеца, като че ли се опитваше да прочете част от миналото му — тайна или вероятно отговор на загадка — по чертите на лицето му. Юнас го позна. За една-две секунди се поколеба дали да си признае.

— С какво мога да ви помогна?

Халвур продължаваше да мълчи и да се взира изпитателно в лицето му. Знаеше, че Юнас го е познал. Търговецът на килими не го виждаше за пръв път. Заедно с Ани са били на вратата на къщата му, засичали са се на улицата. Сега Юнас се беше бронирал. Всичко меко и тъмно в него — фланеленият плат, кадифето и кестенявите къдрици — се бе втвърдило в костелива черупка.

— Несъмнено с много неща — най-сетне отвърна Халвур и измина няколко крачки навътре в помещението.

Приближи се до Юнас, който все още стоеше най-долу на стълбите с ръка върху перилата.

— Продавате килими.

Юнас се огледа:

— Да, точно така.

— Искам да купя един.

— Гледай ти! — възкликна усмихнато търговецът. — Така си и помислих. Какво търсите? Нешо специално ли?

„Никакъв килим не иска — помисли си Юнас. — А и няма пари да си купи, преследва друга цел. Вероятно идва само от любопитство, обзет от щура идея, плод на вятърничавия му младежки мозък. Едва ли има представа колко струват килимите. Ще се ориентира малко по малко, ще му дам да се разбере.“

— Голям или малък? — попита Юнас и слезе по последното стъпало.

Младежът беше поне с една глава по-нисък и хилав като треска за разпалка.

— Искам да е толкова голям, че нито един крак от столовете да не остава извън него. Иначе е много непрактично, когато се мие подът.

— Последвайте ме — покани го Юнас. — Големите килими са горе.

Тръгна да се изкачва по стълбите. Халвур го последва. При създалата се ситуация дори не му хрумна да зададе въпрос. Водеха го неподозирани сили и той се плъзгаше по релса навътре в черната планина.