Карин Фоссум - Не поглеждай назад

— Но знаете кой я е взел от гроба, нали?

— Не, разбира се! — неочаквано остро отвърна той. — Иначе незабавно щях да подам жалба в полицията. Ако знаех кой е виновникът, щях да му дам да се разбере.

— Тоест да му четете конско?

— Не — кисело се усмихна той. — Не да му чета конско.

— Ани я е взела — подхвърли Сейер.

Юнас облещи очи.

— Намерихме я сред нещата й. Тази ли е?

Сейер бръкна в джоба си и извади птицата. Юнас я пое с треперещи пръсти.

— Да, май е тази. Прилича на онази, която купих. Но защо…

— Не знаем. Надявахме се да ни помогнете да разрешим догадките.

— Аз ли? Боже мой, та аз нямам никаква представа. Не разбирам. Защо й е, за бога, да я открадне? Ани не беше склонна към такива прояви или поне аз не я познавах в такава светлина.

— Сигурно е имала друга причина, не просто желание да я открадне. Да не би да ви е била сърдита за нещо?

Юнас се взираше в птичката, онемял от почуда.

„Не е знаел за това“, помисли си Сейер и хвърли бегъл поглед към Скаре, чиито стъкленосини очи не изпускаха и най-малкото движение на Юнас.

— Родителите й знаят ли, че е взела птичката? — най-сетне попита Юнас.

— Едва ли.

— Да не е била Сьолви? Тя е уникална, точно като крадливата сврака: забърсва всичко, що блести.

— Не е била Сьолви.

Сейер вдигна чашата и отпи от гроздовия сок. На вкус напомняше блудкаво вино.

— Е, имала си е тайни, както всички нас — заключи с усмивка Юнас. — Тя си беше малко потайна. С възрастта ставаше все по-мълчалива.

— Изживявала е тежко смъртта на Ескил, нали?

— Не намери сили да идва у нас след трагедията. Разбирам я, самият аз дълго след това се затруднявах да общувам с хората. Астри и Магне се изнесоха, случиха се много неща наведнъж. Неописуема глава от книга — промърмори той и пребледня при спомена.

— Но все пак сте разговаряли?

— Само си кимвахме при среща на улицата. Бяхме почти съседи.

— Тя избягваше ли да контактува с вас?

— Виждаше ми се някак си смутена. На всички ни беше трудно.

— А освен това — отбеляза Сейер, сякаш се сети за това съвсем случайно — вие сте се скарали с Ескил точно преди смъртта му. Това сигурно допълнително е утежнило положението ви.

— Не намесвайте Ескил! — процеди Юнас.

— Познавате ли Раймон Локе?

— Онзи ненормалник на Възвишението?

— Попитах ви дали го познавате?

— Всички го знаят.

— Отговорете с „да“ ли „не“.

— Не, не го познавам.

— Но знаете къде живее?

— Да, в една порутена барака. За него явно е чудесна, той винаги изглежда така идиотски щастлив.

— Идиотски щастлив? — Сейер се изправи и бутна чашата навътре. — Щастието на идиотите, както и на всички нас, зависи от благоразположението на околните. Не бива да забравяте следното: макар че той не тълкува действителността по същия начин като вас, все пак не е сляп.

Лицето на Юнас леко се вцепени. Той не ги изпрати. Докато слизаха по стъпалата към първия етаж, Сейер усещаше обектива на камерата като лъч, който пробива тила му.

Взеха Колберг от апартамента и го сложиха на задната седалка. „Кучето стои само прекалено много време, затова подивява така“, помисли си Сейер и му даде парче изсушена треска.

— Според теб лошо ли мирише?

— Да — кимна Скаре. — После му дай ментов бонбон.

Поеха към Люнебю, завиха на колелото и паркираха до пощенските кутии. Сейер тръгна по улицата с ясното съзнание, че всички обитатели на улицата ще го видят и ще си помислят — ето го, отива при семейство Холан. В дъното на улицата обаче Сейер спря и погледна назад към къщата на Юнас. Общо взето изглеждаше пуста, а завесите на повечето прозорци бяха спуснати. Сейер се върна бавно.

— Училищният автобус тръгва от колелото в седем и десет — най-сетне подхвана той. Всяка сутрин. С него пътуват всички ученици от началното и средното училище от улица „Кристал“. Тоест, излизат от вкъщи към седем, за да хванат автобуса.

Духна лек ветрец, но по главата му не помръдна и косъм.

— Магне Юнас е излязъл и непосредствено след това Ескил се е задавил.

Скаре изчака. През ума му мина библейски цитат за търпението.

— А Ани е тръгнала малко след останалите. Холан помни, че тогава са се успали. Минала е покрай къщата на Юнас вероятно докато Ескил е закусвал.

— Да. А после?

Скаре погледна къщата на Юнас.

— Само прозорците на всекидневната и на спалнята гледат към улицата. А те са били в кухнята.

— Знам, знам — раздразнено кимна Сейер.

Продължиха нататък, приближиха се към къщата и той се опита да си представи деня, седми ноември, в седем сутринта. „През ноември е било тъмно“, съобрази Сейер.