Карин Фоссум - Не поглеждай назад

Фрицнер не познавал Ани добре, защото нямал деца. Понякога обаче я возел до центъра. Съгласявала се само при лошо време, иначе му давала знак да продължи без нея. Фрицнер й симпатизирал, била прекрасна вратарка.

По същото време Сейер навести турско семейство, живеещо на номер шест. Когато позвъни, семейство Ирмак тъкмо се канеха да вечерят. Бяха се настанили около масата, където димеше голяма тенджера. Мъжът, висок, облечен в бродирана риза, му подаде кафявата си ръка. Сейер ги осведоми за смъртта на Ани Холан и за подозренията, че е убита.

— Не! — възкликнаха ужасени те. — Не може да бъде! Хубавицата на номер двайсет, дъщерята на Еди! Единствено те ни приеха радушно, като се пренесохме тук. Живели сме и на други места, не навсякъде са ни посрещали добронамерено. Не може да е истина!

Мъжът го хвана за ръката и го заведе до дивана.

Сейер седна. Господин Ирмак не притежаваше онова типично за емигрантите раболепие. Напротив, от него струеше самоуважение и увереност. Сейер изпита облекчение.

Някъде около дванайсет и половина жената видяла Ани да минава край къщата им в деня на смъртта си. Носела на гръб раница и изглеждала спокойна. Семейство Ирмак не познавали Ани като по-малка, защото били в селото само от четири месеца.

— Мъжко момиче — обобщи жената и оправи забрадката си. — Едра! Мускулеста — сведе очи тя.

— Гледала ли е вашето дете?

Сейер кимна към масата, където момиченцето на Ирмак търпеливо чакаше да приключат разговора. Детето — кротко, изключително красиво, с гъсти мигли — имаше дълбок, черен като шахта поглед.

— Мислехме да попитаме дали може — бързо отвърна мъжът, — но според съседите вече била твърде голяма. Не искахме да настояваме излишно. А и жена ми си е вкъщи по цял ден, справяме се. Само аз излизам рано сутрин. Имаме лада. Според съседа ладите не били хубави коли, но за нас е достатъчно добра. Всеки ден ходя с нея на улица „Попел“. Там имам магазин за подправки. Обривът на челото ви ще изчезне с подходящите подправки. Не от какъв да е магазин, а от моя, на Ирмак.

— Така ли? Сигурно ли е?

— Прочиства организма. Активира потенето.

Сейер кимна замислено.

— Значи не сте имали вземане-даване с Ани?

— Почти не. Понякога, когато тичаше покрай къщата, я спирах и размахвах заканително пръст. Казвах й: бягаш от душата си, момиче. Тя се засмиваше. По-добре да те науча да медитираш. Не можеш да намериш покой, като тичаш по улиците, обяснявах й аз. Тя се разсмиваше още по-силно и изчезваше зад ъгъла.

— Идвала ли ви е на гости?

— Да. Когато се пренесохме, тя дойде още първия ден с цвете в саксия, за да ни приветства с добре дошли. Нихмет се разплака — спомни си той и погледна към жена си. Сълзите и сега се стичаха от очите й. Придърпа забрадката си към челото и им обърна гръб.

На сбогуване благодариха на Сейер за гостуването и го поканиха да ги навести отново. Изпратиха го до малкия коридор. Момиченцето се държеше за полата на майка си. Тъмните й очи и къдрици му напомняха за Матеус. Сейер спря на пътя и се втренчи в излезлия от номер девет Скаре. Кимнаха си мълчаливо и продължиха обиколките.

— Много заключени врати, а? — попита Скаре.

— Само две: Юнас на номер четири и Рюд на номер осем.

— Аз разпитах всички от моята страна.

— Някакви впечатления на първо време?

— Познавала е всички, години наред е гледала децата им. Очевидно се е ползвала с доверието им.

Позвъниха на вратата на Холан. Отвори им момиче — явно сестрата на Ани, защото си приличаха, но същевременно бяха и много различни. Косата й, светла като на Ани, потъмняваше в корените. Миглите й бяха удължени със спирала. Очите й, много светли и неуверени, сякаш бяха хванати натясно в черния туш. За разлика от стройната фигура на Ани, беше по-ниска, облечена в панталон с ластик на крачолите и дълбоко разкопчана бяла блуза.

— Сьолви? — попита той.

Тя кимна и му подаде влажната си ръка. Въведе ги в къщата и веднага потърси убежище при майка си. Госпожа Холан седеше в същия ъгъл на дивана както при първото им посещение. За няколкото изминали часа лицето й се бе попроменило; вече не изразяваше толкова силно отчаяние, но изглеждаше потиснато, напрегнато и състарено. Бащата не се виждаше. Сейер се помъчи да разгледа Сьолви, без да я зяпа. Сьолви нямаше широките скули и решителната брадичка на Ани, нито големите й очи. Стори му се по-отпусната, някак безформена. След половинчасов разговор стана ясно, че двете сестри никога не са били особено привързани една към друга. Всяка си живееше свой живот. Сьолви работеше като чистачка във фризьорския салон и не проявяваше интерес към чуждите деца. Никога не се бе занимавала със спорт. Сейер си извади заключение, че е обсебена единствено от себе си; от мисълта какво впечатление създава у хората. Дори сега, седнала до майка си часове след кончината на сестра си, тя кършеше снага, явно по навик. Седеше, кръстосала крака, с леко наведена на една страна глава, и ръцете — сплетени около прасеца. По ръцете й блестяха крещящи пръстени. Имаше дълги нокти, лакирани в червено. Тялото й беше закръглено, лишено от характер, все едно нямаше скелет и мускули, а представляваше просто кожа, опъната върху буца розов пластилин. Макар и по-голяма от Ани, Сьолви имаше наивно изражение. Майката се държеше като закрилница спрямо нея и я потупваше по ръката, сякаш бе нужно да я успокоява през цялото време, или да я приканва към нещо — Сейер се колебаеше как да тълкува жеста. Сестрите действително се различаваха много една от друга. На снимката лицето на Ани изглеждаше по-зряло. Гледаше към фотоапарата внимателно, като че ли не обича да я снимат, но все пак е склонила заради доброто си възпитание. Сьолви позираше през цялото време. Външно приличаше на майка си, докато Ани се бе метнала на бащата.