Карин Фоссум - Не поглеждай назад

„Турбьорн с приятелите му“, досети се Сейер.

— Благодаря ви за помощта. Съседите ви вкъщи ли са?

Той кимна към долния двор и погледна лицето й. Носеше отпечатъка от работа сред природата; изглеждаше здраво и хубаво.

— Собственикът не е тук. Има друг човек, но той излезе сутринта. Не знам дали се е прибрал.

Тя заслони очи с ръка и се вторачи към къщата.

— Колата я няма, доколкото виждам.

— Познавате ли го?

— Не. Не е особено приказлив.

Той й благодари за отделеното време и се качи в колата.

— Първо трябва да се е качил — отбеляза Скаре.

— Да, но тогава още не е бил убиец. Сигурно е минал бавно и затова никой не го е забелязал.

Заслизаха към главния път на втора скорост. След малко забелязаха малка бакалничка отляво. Паркираха и влязоха в магазина. Над главите им издрънча звънче. От задната стая се появи мъж в синьозелен шлифер. В продължение на няколко секунди се взираше в полицаите с ужасено изражение.

— Заради Ани ли идвате?

Сейер кимна.

— Анете е направо съкрушена — потресено призна той. — Днес се обади на Ани и чу само вик в слушалката.

На вратата се появи и момиче в тийнейджърска възраст. Бащата обгърна раменете й с ръка.

— Днес й позволиха да си остане вкъщи.

— Къде живеете? До бакалията ли?

Сейер се приближи и му подаде ръка.

— Намерили сте я на петстотин метра оттук, до брега. Направо не ни го побира главата.

— Да сте забелязали нещо необичайно наоколо?

Бащата се замисли.

— Вчера в магазина дойдоха група момчета и си купиха кола-кола. Освен тях дойде само Раймон. Пристигна по обяд, за да купи мляко и сухари. Раймон Локе. Живее с баща си на Възвишението. Търговията ни не върви и скоро ще затворим бакалията.

Докато говореше, мъжът непрекъснато тупаше дъщеря си по гърба.

— За колко време напазарува Локе?

— Знам ли… За десет минути? А, спря и някакъв мотоциклет между дванайсет и половина и един. Постоя и тръгна. Голям мотоциклет с тежък кош. Турист, предполагам. Не съм забелязал други хора.

— Мотоциклет, казвате? Можете ли да го опишете?

— Ами, де да знам… Май беше тъмен. Лъскав, хубав. Човекът стоеше гърбом с каска. Четеше нещо, оставено в предната част на возилото.

— Видяхте ли регистрационната табела?

— За жалост не.

— А случайно да сте видели сива или зелена кола с кутия за ски на покрива?

— Не.

— А ти, Анете? — обърна се към дъщерята Сейер. — Да се сещаш за нещо важно?

— Не, иначе щях да се обадя — промърмори тя.

— Не бива да се обвиняваш за случилото се. Нямало е как да го предотвратиш. Сигурно някой я е качил по пътя.

— Ани не обичаше хората да се тревожат за нея. Опасявах се да не се ядоса, ако проверим дали си е вкъщи.

— Познаваше ли добре Ани?

— Може да се каже.

— Сещаш ли се кой би могъл да я срещне по пътя? Да е споменавала нови запознанства?

— Не, не. Нали си има приятел, Халвур.

— Аха. Моля ви да се свържете с нас, ако ви хрумне нещо. Бихме искали да поговорим пак.

Благодариха за съдействието и излязоха, а бакалинът Хорген влезе в задната стая. Сейер зърна приведената фигура през прозореца до входната врата.

— От кабинета си той вижда какво става на улицата.

Мотоциклет, който спира пред бакалията, и след малко потегля. Между дванайсет и половина и един. Трябва непременно да го намерим.

Той затръшна вратата.

— По думите на Турбьорн минал с тайфата си край Змеевото езеро към един без петнайсет, когато търсили Рагнхил. Тогава тялото на Ани не било там. Рагнхил и Раймон минали оттам вероятно около един и половина и видели трупа. Имаме период от четирийсет и пет минути. Направо не е за вярване. Точно преди да тръгнат към езерото, се разминали с кола, която карала с бясна скорост. Обикновена кола, нещо средно. Мръсен цвят, нито светъл, нито тъмен, нито стара, нито нова.

Удари с ръка по арматурното табло.

— Не всички са експерти на тема коли — усмихна се Скаре.

— Ще отправим молба към мистериозния водач, минал вчера покрай къщата на Раймон между един и един и половина, вероятно с кутия за ски на покрива на колата, да се свърже с нас. Същевременно ще обявим за издирване и мотоциклетиста. Ако никой не се обади, ще накарам децата да ми опишат колата.

— Как точно?

— Още не съм решил. Да я нарисуват. Нали децата постоянно рисуват.

Раймон занесе храната на баща си. Промъкна се на пръсти, но дъските на пода изскърцаха, а подносът издрънча при лекия удар с мраморната плоча на нощното шкафче. Бащата отвори едното си око.